Определение № 118 от 13.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 126/2015 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по подадена частна жалба от Д., п. от М. на р. р., чрез пълномощника му - О. у. на О. К., срещу определение №2141/12.11.2014г., постановено по възз.гр.д. №1224/2014г. на Апелативен съд – Пловдив, с което на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК е спряно настоящото производство до приключване на производството по т.д. №964/2014г. на АС – София. Ответникът по жалбата М. и. – [населено място], в законоустановения срок, не е представил писмен отговор. Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275 ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Производството по възз.гр.д. №1224/2014г. на АС – Пловдив е образувано по въззивна жалба, подадена от М. и. - С., срещу решение №132/16.06.2014г., постановено по гр.д. №3/2013г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е отхвърлен като неоснователен, предявеният от жалбоподателя - ищец срещу Държавата, иск с правно основание чл.108 ЗС във вр. с § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, вр. с чл.2 ал.2, вр. с чл.3 ал.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти. Във връзка с установяване и доказване на материалноправната си легитимация по заведения иск, ищецът се е позовал на факта, че съгласно §4 ал.2 от ПЗР на ЗВ е правоприемник на съществувалата в миналото Кърджалийска мюсюлманска вероизповедна община, за която е твърдял, че е била собственик на процесния имот. В хода на въззивното производство, с молба от 07.11.2014г., М. и.– С. е поискало спиране на делото на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Към молбата е представено удостоверение от АС – София, ТО. Видно от същото в САС е висящо т.д. №964/ 2014г., което е образувано по подадена жалба от М. и. - С. срещу решение от 04.06.2014г. по т.д. №1659/2003г. на СГС, ТО, в частта, с която е отхвърлено искането на религиозната институция, на основание §4 ал.2 вр. с ал.1 от ПЗР на ЗВ, да се установи качеството й на правоприемник на съществували до 1949г. мюсюлмански вероизповедни общини /между които не е Кърджалийската вероизповедна община/. По същото дело е подадена, на основание §4 ал.4 от ПЗР на ЗВ, жалба от М. с. х. и.- С., срещу решението на СГС в частта му, с която е прието за установено, че М. и. - С. е правоприемник на посочените в решението местни поделения, религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, в това число и такива, съществували на територията на Кърджалийска област. За да постанови обжалвания съдебен акт, при тези данни, въззивният съд е приел, че е налице хипотезата по чл.229 ал.1т.4 ГПК – от преюдициално значение за правилното решаване на спора за собственост, е решението относно наличието или липсата на правоприемство в лицето на М. и. - С., предмет на установяване по т.д. №964/2014г. на АС – София. Определението на въззивния съд е правилно, предвид следното: Съгласно разпоредбата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Касае се за връзка на преюдициалност между делата, като без значение е обстоятелството какъв е характерът на обуславящото дело – гражданско, наказателно, спорно, охранително или административно. В случая, може да се установи връзка между настоящото дело и висящото охранително производство по т.д.№964/2014г. на АС – София. Предмет на разглеждане по т.д.№964/2014г. на САС е въпросът за правоприемството между съществувалата до 1949г. Кърджалийска вероизповедна община и М. и. – С., а активната си материалноправна легитимация по иска с правно основание чл.108 ЗС, ищецът е основал на притежавано в миналото от неговия праводател право на собственост върху недвижимия имот. Разбира се, това е само един от спорните въпроси по настоящото дело, наред с останалите, имащи значение за крайния му изход – дали местното изповедание е било собственик на имота; ако е било дали е запазило правото си на собственост, респ. дали във времето друг правен субект го е придобил; включително дали са налице основанията по §5 от ПЗР на ЗВ и специалните предпоставки по чл.2 и чл.3 от ЗВСОНИ за уважаване на иска. Същевременно, следва да се отбележи, че решението по §4 от ПЗР на ЗВ се постановява в охранително производство /въпреки непрецизната и неясна формулировка на текста на §4 ал.2 от ПЗР на ЗВ/. В този смисъл, постановеното от регистърния съд ще обвърже ищеца, но за съда по спора за собственост то ще е задължително дотолкова, доколкото установява подлежащи на вписване /и то по силата на този закон/ обстоятелства в регистъра, касаещи правоприемството между две юридически лица – т.е. производното придобиване на права и задължения. Отделен е въпросът, че в цитираните разпоредби на §4 ал.2 - ал.4 от ПЗР на ЗВ, законодателят недопустимо е смесил понятия от исковото и охранителното производство досежно процесуалния ред, по който следва да бъде установено /вписано правоприемството. Съдебната практика, обаче, винаги е била константна, че наличието на правоприемство между съществували в предходен момент и прекратени, но незаличени юридически лица и сега съществуващи ЮЛ не е обстоятелство, подлежащо на вписване, респ. на установяване в охранително производство. Това е така, защото правоприемството е правно понятие, имащо конкретно съдържание и възникващо само при осъществяване на предвидените в закона предпоставки. Наличието му е свързано с материалноправни и процесуалноправни последици – възникването или поемането на конкретни права и задължения. В този смисъл установяването на факта дали едно лице е правоприемник на преди съществуващи образувания/организации, може да стане само в отделно спорно исково производство, какъвто характер няма предвиденият от законодателя ред по §4 ал.2 – ал.4 от ПЗР на ЗВ. Поради това, установилата се константна съдебна практика приема, че производството по §4 ЗВ е охранително, а решението постановено в него не се ползва със сила на пресъдено нещо. Предвид всичко изложено, като краен резултат, обжалваното определение следва да бъде потвърдено, доколкото от представените по делото доказателства е установена връзка между делата и решението по висящото т.д.№ .№964/2014г. на АС – София, би имало значение за правилното решаване на спора по иска за собственост. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение