Определение № 2540 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3575/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на К. Ф. К. и Н. Ф. Н. против определение № 1457 от 01.06.2023 г., постановено по в.гр. д. № 3050 по описа за 2022 г. на Софийския апелативен съд, 8-ми състав, с което е оставена без уважение молбата от 04.05.2023 г. на К. Ф. К. и Н. Ф. Н. за изменение на решение № 339 от 20.03.2023 г., постановено по гр. д. № 3050/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, 8-ми състав, в частта му за разноските. Частните жалбоподатели твърдят, че делото пред въззивния съд не се отличава с фактическа сложност. Посочват, че ответникът е представил единствено писмен отговор на въззивна жалба, както и молба, с която процесуалният му представител е уведомил съда, че е в невъзможност да се яви в проведеното на 02.03.2023 г. единствено открито съдебно заседание. По делото липсват категорични доказателства, че адвокатски хонорар е заплатен от страна на дружеството-ответник на процесуалния представител. Представените по делото договори за правна защита и съдействие са сключени на 07.12.2022 г., а отговорът на въззивната жалба е подаден на 19.05.2022 г., т.е. при извършване на процесуалното действие не е било уговорено и реално не е било заплатено процесното адвокатско възнаграждение. Жалбоподателите твърдят също, че подаването на писмен отговор е извършено при действието на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно редакцията в ДВ, бр. 68/2020 г., а не по време на последните изменения в Наредбата с оглед датата на подаване на отговора - 19.05.2022 г., поради което минималният размер на възнаграждението би следвало да е по-нисък. Плащането на възнаграждението не било редно да се извърши в брой, а е следвало да бъде преведено по банкова сметка, тъй като въззиваемата страна е застрахователно дружество. Затова жалбоподателите считат, че определението е неправилно, поради което молят да бъде отменено и посоченото по-горе решение да бъде изменено в частта му относно разноските, като искането на противната страна за присъждането им бъде отхвърлено, или размерът им да бъде намален. Ответникът по частната жалба ЗД „Бул Инс“ АД не взема становище по нея. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в срок срещу подлежащо на обжалване определение, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалвана част за отхвърляне на предявените от К. Ф. К. и Н. Ф. Н. срещу ЗК „Бул Инс“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от по 25 000 лева за всеки от ищците, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 16.09.2020 г., ведно със законната лихва от 23.09.2020 г. до окончателното изплащане на сумите. С молба от 04.05.2023 г. жалбоподателите са поискали изменение на въззивното решение в частта за разноските, представляващи адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на общо 6480 лева. Молбата е била оставена без уважение с обжалваното пред настоящата инстанция определение с мотива, че от представените два договора за правна защита и съдействие, учредяващи мандатни правоотношения, се установява, че уговореното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред Софийския апелативен съд е изцяло заплатено. Съгласно материалния интерес във въззивното производство (по 25 000 лева за всеки един от въззивниците) нормативно установеният минимум на адвокатското възнаграждение е в размер на сумата от по 3180 лева с ДДС, което е незначително по-ниско от уговореното (по 3240 лева с ДДС). Ето защо, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение не е прекомерно. Този извод на въззивния съд е законосъобразен. Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респективно при обжалване пред съответната съдебна инстанция, като по силата на чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК е уредена възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно високо с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Съдът може да намали възнаграждението до предвидения в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер. Фактическата сложност се обуславя от широкия кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност произтича от преценката за основателността на претенциите /в този смисъл - определение № 93 от 28.05.2020 г. по ч. гр. д. № 3875/2019 г. на ІІ ГО на ВКС/. В случая от данните по делото се установява, че във въззивната инстанция ответното застрахователно дружество е било представлявано от надлежно упълномощен адвокат. Видно от представените договор за правна защита и съдействие № 0000002613 и договор за правна защита и съдействие № 0000002614 ЗД „Бул Инс“ АД е заплатило сумата от общо 6480 лева (3240 лева по всеки от договорите) - адвокатско възнаграждение за осъщественото пред въззивната инстанция процесуално представителство. В договорите е посочено, че сумите са заплатени авансово изцяло в брой. По аргумент от разпоредбата на чл.42, ал.2 от ЗЗД, предвиждаща възможността за потвърждаване на упълномощаването, е без значение, че договорите за правна защита са сключени след подаване на отговора на въззивната жалба. Съгласно ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Предвид изложеното и с оглед липсата на правна норма, уреждаща задължение заплащането на адвокатското възнаграждение в настоящия случай да бъде осъществено по банков път, а не в брой, настоящият съдебен състав приема за установено по делото, че ответникът реално е заплатил процесните суми. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателите, че при извършване на преценка за наличие на прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение следва да бъдат съобразени минималните размери, установени Наредба № 1 от 09.07.2004 г., съобразно редакцията на бр. 68/2020 г. на ДВ. Разпоредбите на Наредба №1/2004 г. имат материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не е придадено обратното действие. Действието на материалния закон се проявява от момента на влизането му в сила - чл. 5, ал. 5 от КРБ, вр. чл. 14, ал. 1 от ЗНА /в този смисъл - определение № 534 от 08.12.2016 г. по ч. т. д. № 1135/2016 г., I ТО на ВКС/. Представените по делото договори за правна защита и съдействие са сключени на 07.12.2022 г., ето защо приложима е последната редакция на Наредбата /ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2022г./, съгласно която минимумът на адвокатското възнаграждение в процесния случай е в размер на сумата от по 3180 лева с ДДС, т.е. с 60 лева по-малко от уговореното от страните (по 3240 лева с ДДС). Правилно въззивният съд е приел, че не е налице основание за намаляване на така уговорените адвокатски възнаграждения поради тяхната прекомерност. В настоящия случай спорът, с оглед подадената жалба и множеството направени възражения с нея, е фактически и правно усложнен. Следва да бъде отчетен и обемът на извършените от процесуалния представител действия- изготвяне и представяне на мотивиран отговор на подадената от К. Ф. К. и Н. Ф. Н. подробна въззивна жалба, получаване на съдебни книжа, предявяването на искане за присъждане на разноски и представянето на списък по чл. 80 ГПК за извършването им/ определения № 50248 от 28.10.2022 г. по ч. гр. д. № 1808/2022 г., І ГО, № 113 от 01.07.2019 г. по ч. гр. д. № 4264/2018 г. на І ГО, № 149 от 22.03.2021 г. по ч. т. д. № 958/2020 г. на ІІ ТО на ВКС/. Следователно преценката в обжалваното определение, че няма основание за намаляване на уговореното и заплатено от застрахователното дружество адвокатско възнаграждение, е правилна и законосъобразна. По тези съображения настоящата инстанция приема, че определението на Софийския апелативен съд трябва да бъде потвърдено. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение