Определение № 9044 от 23.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8671/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Е. Б. О., гражданка на Нигерия, в лично качество и като законен представител на малолетната В. Е., подадена чрез упълномощен адвокат Х. Тодорова, против определение № 23183 от 09.06.2026 г., постановено от Административен съд – София-град, I отделение, 84 състав, по адм.д. № 5433/2026 г. Частната жалбоподателка възразява срещу извода на съда за недопустимост на жалбата и твърди, че неправилно е прието, че предмет на делото е само заповед № 513з-633/21.01.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ – СДВР, с оглед направеното в хода на съдебното производство изрично уточнение, че се обжалва и издадената по отношение на малолетната В. Е. заповед № 513з-698/21.01.2026 г. на същия административен орган. Изразява становище, че решаващият съдебен състав неправилно е преценил, че жалбата на Е. Б. О. е просрочена, а производството по заявлението на И. В. за предоставяне на право на пребиваване в Република България не е преюдициално по отношение на настоящия правен спор. Поддържа, че постановеното определение не съответства на принципа за ефективна съдебна защита, защото вместо да разгледа въпроса за редовното съобщаване, липсата на превод, самостоятелният правен интерес на детето и съществуването на отделна заповед спрямо него, съдът е прекратил производството въз основа на непълно възприемане на предмета на спора. Частната жалбоподателка моли Върховния административен съд да отмени обжалваното определение и да върне делото на Административен съд – София-град /АССГ/ за продължаване на съдопроизводствените действия. При условията на евентуалност е направено искане ВАС да укаже на първоинстанционния съд да отдели производството по жалбата срещу заповед № 513з-698/21.01.2026 г., както и да укаже на съдебния състав да изиска в цялост административните преписки по подадените заявления с peг. № 103544/15.09.2025 г. и с peг. № 103566/17.09.2025 г. По делото не е постъпил писмен отговор по реда на чл. 232 АПК. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба на Е. Б. О. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното определение № 23183 от 09.06.2026 г. е оставена без разглеждане жалбата на Е. Б. О., гражданка на Нигерия, в лично качество и като законен представител на малолетната В. Е., срещу заповед № 513з-633/21.01.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ – СДВР; оставено е без разглеждане искането по чл. 166, ал. 2 АПК на Е. Б. О., гражданка на Нигерия, в лично качество и като законен представител на малолетната В. Е., за спиране на действието на заповед № 513з-633/21.01.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ – СДВР; производството по делото е прекратено. За да достигне до този резултат АССГ е приел, че предмет на оспорването е само заповед № 513з-633/21.01.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ – СДВР, с което е прекратено производството по заявление с рег. № 103544/15.09.2025 г. за предоставяне на право на пребиваване в Република България, подадено само от Е. Б. О.. Тази жалба, според съдебния състав, след изпълнение на процедурата, регламентирана в чл. 18а, ал. 9 АПК, се явява просрочена и не подлежи на разглеждане по същество. В мотивите на съдебния акт е отразено, че след като жалбата е недопустима, доводите за нарушено право на защита и за преюдициалност на постановения съдебен акт спрямо другия родител – В. И. не следва да се обсъждат, защото са въпроси по основателността, като и че те следва да се разглеждат само при допустима жалба, каквато допустимост липсва. Наред с изложеното, съдът е счел и че за малолетната В. Е. липсва правен интерес от оспорване на изрично заявения предмет на спора, тъй като тя не е адресат на обжалвания акт, той не я засяга пряко, тъй като заявлението, въз основа на което е отпочнала процедурата, е подадено само от Е. Б. О. в лично качество. Според АССГ административният акт не поражда и задължения и не засяга автоматични права за детето по смисъла на чл. 147, ал. in fine АПК, тъй като получаването на разрешение за продължително пребиваване от непълнолетни лица не се извършва автоматично въз основа на предоставения статут на родителя, а изисква подаване на отделно заявление за всяко лице, включително за малолетните и непълнолетните деца /по аргумент от чл. 7б, ал. 1 и чл. 24, ал. 1, т. 13 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. По отношение на особеното искане за спиране изпълнението на обжалваната заповед, съдът е приел, че недопустимостта на оспорването обуславя и неговата недопустимост, а едновременно с това е лишено от предмет, тъй като в заповедта не се съдържа разпореждане за допускане на предварително изпълнение, тя не попада в кръга на подлежащите на незабавно изпълнение актове по смисъла на чл. 44, ал. 4 ЗЧРБ и суспензивният ефект по чл. 166, ал. 1 АПК е настъпил с факта на подаване на жалбата. Настоящият съдебен състав не споделя становището на първоинстанционния съд за недопустимост на оспорването на малолетната В. Е. поради липса на правен интерес. С Разпореждане № 18945 от 16.05.2026 г. съдът е указал на жалбоподателите да конкретизират административния акт, който обжалват, с неговия номер и издател. В изпълнение на това разпореждане, жалбоподателката в лично качество и като законен представител на малолетната В. Е., чрез процесуалния представител адвокат Тодорова, е депозирала молба – уточнение /л. 76 от първоинстанционното дело/, в което изрично е посочила, че обжалва два отделни административни акта, а именно: заповед № 513з-633/21.01.2026 г., с която е прекратено производството по подадено от Е. Б. О. заявление с peг. № 103544/15.09.2025 г. по описа на отдел „Миграция“ – СДВР; заповед № 513з-698/21.01.2026 г., с която е прекратено производството по подадено от малолетната В. Е. заявление с peг. № 103566/17.09.2025 г. по описа на отдел „Миграция“ – СДВР. При така направеното уточнение, първостепенният съд неправилно е приел, че предмет на спора е единствено първата заповед и е извел необоснован извод, че за малолетната В. Е. са налице предпоставките на чл. 159, т. 4 АПК. Съгласно чл. 147, ал. 1 АПК право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Неблагоприятно засягане е всяка правна последица от административен акт, състояща се в прекратяване или ограничаване на съществуващи субективни права, създаване на нови или разширяване на съществуващи правни задължения, както и хипотезите на невъзможност за упражняване на субективни права, за които законът предвижда издаване на административния акт. Процесуалната легитимация, която включва и правния интерес от оспорване на акта, е свързана със заявено твърдение за нарушено материално право. Вярно е, че за малолетната В. Е. не е налице правен интерес да оспори заповед № 513з-633/21.01.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ – СДВР, постановена по отношение на нейната майка и законен представител, но в случая правата и задълженията на детето са засегнати от разпоредителния обхват на издадената по отношение на него заповед № 513з-698/21.01.2026 г. началника на отдел „Миграция“ – СДВР, следователно В. Е. е активнолегитимирана да я обжалва. Като е достигнал до обратния извод, решаващият състав на АССГ е постановил неправилен съдебен акт в тази му част, който следва да се отмени и делото да се върне на първостепенния съд с указание за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на жалбата на Е. Б. О., като законен представител на малолетната В. Е., срещу заповед № 513з-698/21.01.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ – СДВР, както и на особеното искане за спиране изпълнението на тази заповед. В останалата част атакуваното определение, касаеща оспорването от Е. Б. О. на заповед № 513з-633/21.01.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ – СДВР, е правилно. Съдът точно е констатирал, че административният орган е сезиран със заявление на Е. Б. О. в лично качество за предоставяне на право на пребиваване в Република България на основание чл. 24, ал. 1, т. 13 ЗЧРБ, като член на семейството на чужденец, получил такова разрешение. В заявлението си молителката е посочила адрес за кореспонденция в гр. София, [жк], [адрес], като след издаването на заповед № 513з-633/21.01.2026 г., на 22.01.2026 г. е изготвено съобщение до адресата с указание за съдържанието на издадения акт и реда за получаването и оспорването му. В хода на съдебното производството е установено още, че след като адресата на заповедта не е открит на посочения в заявлението адрес и не е открито лице, съгласно да получи книжата, служители на отдел „Миграция“ са оформили уведомление по реда на чл. 18а, ал. 9 АПК, поставено на входната врата на 25.01.2026 г. в присъствието на свидетел. При тези данни, законосъобразно решаващият съдебен състав е преценил, че депозираната на 14.04.2026 г. жалба е просрочена, тъй като оспореният административен акт следва да се счита за надлежно връчен на 02.02.2026 г., а преклузивният срок за подаване на жалбата е изтекъл на 16.02.2026 г. /понеделник, присъствен ден/. С оглед изложеното безспорно са били налице условията на чл. 159, т. 5 АПК за оставяне жалбата без разглеждане и за прекратяване на производството по нея. Неоснователни са доводите на частната жалбоподателка, развити и пред първата съдебна инстанция за нарушено право на защита, предвид липсата на назначен преводач, както и за обуславящото значение на постановеното по отношение на другия родител определение № 15727/23.04.2026 г. по адм. д. № 4405/2026 г. на ACCГ, I отделение, 11 състав за настоящия правен спор. Липсата на преводач при съобщаването на административния акт не е основание да се приеме, че то е нередовно по смисъла на чл. 18а, ал. 9 АПК. Съобщаването е формално действие, което се счита за изпълнено, когато са спазени предвидените в закона способи, а фактът, че адресатът не разбира съдържанието на акта не влияе върху редовността на връчването. Обосновано съдът е преценил, че въпросът дали постановеният съдебен акт спрямо другия родител В. И. е преюдициален спрямо настоящия правен спор, е въпрос по неговото същество и той не следва да се разглежда при недопустимост на сезиращата жалба. Верни са и изводите на решаващият съдебен състав, че искането за спиране на процесната заповед от една страна е недопустимо, като акцесорно на оспорването, а от друга страна е лишено от предмет. Със заповедта няма допусната предварително изпълнение на същата по смисъла на чл. 60 АПК, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че подаването на жалбата има за последица спиране на изпълнението на административния акт съобразно чл. 166, ал. 1 АПК. На основание на горното и на чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,