Определение № 60140 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4232/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 66743 от 10.09.2021 г. на П. И. Г. чрез пълномощника му адвокат Е. Ф. против определение № 630 от 28.07.2021 г. по гр.д. № 2278 по описа за 2021 г. на Върховния касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, с което не е допусната до разглеждане и е прекратено производството по молбата на П. И. Г. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на решение № 101 от 7.02.2011 г. по в. гр. д. № 777/2010 г. на Варненския окръжен съд, ГО, 5 с-в, с което е оставено в сила решение № 3699 от 21.12.2007 г. по гр. д. № 2022/2007 г. на Варненския районен съд, 35 с-в, с което е отхвърлен предявеният от П. И. Г. против М. В. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението на недвижим имот, находящ се в [населено място], м. „К.“, съставляващ имот пл. № * по плана на СО „С.“, с площ от 1000 кв.м., при съседи: А. С. Т., Н. Т., хавра и път, на твърдяното от ищеца основание – дарение от В. Т. М., обективирано в н.а. № 68/29. 03. 1984 г., както и искът за отмяна, на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.), на нотариален акт № 74/2002 г. на ВРС, с който описаният имот е дарен от В. Т. М. на ответницата М. В.. М. В. Д. не е изразила становище в настоящото производство. За да постанови атакуваното определение, съставът на ВКС е съобразил следното: С влезлите в сила решения е прието за установено, че процесният имот от 1000 кв.м. е бил част от имот от 2000 кв.м., придобит по давност от наследодателката на страните А. С. М., призната за собственик с издаден по обстоятелствена проверка констативен нотариален акт № 1214/7. 02. 1974 г. С н.а. № 159/1974 г. А. М. дарила на сина си В. Т. М. 1000 кв.м. от описания имот, които 1000 кв.м. са нанесени като имот пл. № * (стар № *) по кадастралния план на местността „К.“, при граници: А. С. Т., Н. Т., хавра и път, а с н.а. № 68/29. 03. 1984 г. В. Т. М. дарил този имот на племенника си - ищеца П. И. Г.. Имотът, предмет на договорите за дарения, е съседен на имота, предмет на иска – имот пл. № * (стар № *) по кадастралния план на селищно образувание „С.“, и граничи с него. Тоест, спорният имот не е бил придобит по дарение от ищеца П. Г.. Същият е останал в собственост на А. С., починала на 5.04.1984 г. и оставила за наследници сина си В. Т. М. и внуците си П. И. Г. и В. И. Г. - по право на заместване на дъщеря й Т. П. Г., поч. 1972 г. С нотариален акт № 74/2002 г. В. Т. М. дарил на дъщеря си М. В. оставеният в наследство от майка му А. С. имот пл. № * (стар № *), който е предмет на предявения иск по чл. 108 ЗС. В обобщение е направен извод, че ищецът не е придобил собствеността върху процесния имот с площ от 1000 кв.м., нанесен като имот пл. № * (стар № *) по плана на селищно образувание „С.“, [населено място], на заявеното придобивно основание – договор за дарение, сключен с н.а. № 68/1984 г. с В. Т. М., а дали ответницата М. В. е собственик на спорния имот пл. № * (стар № *), на идеална част от него или не е собственик е без значение при преценка основателността на иска по чл. 108 ЗС, както и на обусловеното от него искане по чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.). Констатирал е, че молбата за отмяна е основана на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, във връзка с което са изложени твърдения, че е установена неистинността на представеното по приключилото дело удостоверение за наследници на А. С. Т., която след смъртта си е оставила като законен наследник не само сина си В. М., но и внуците си П. И. Г. и В. И. Г. по право на заместване на дъщеря й Т. П. Г.. Установяването на неистинността на документа е станало по административен ред, от кмета на район „Младост“, Община – Варна, който е изразил становище, че удостоверение за наследници № III-1671/26. 10. 2001 г. на А. С. Т. „не може да породи желаните от страните и целените от тях правни последици и всеки може да се позове на неговата нищожност“. Към молбата за отмяна е приложено служебно издадено на 11.01.2021 г. удостоверение за наследниците на А. Т., което молителят твърди, че му е предоставено на 10.03.2021 г. Твърди се, че удостоверението за наследници е от значение при преценка основателността на иска по чл. 108 ЗС, тъй като ответницата по него М. В. Д. се е легитимирала като собственик на процесния имот с нотариален акт за дарение № 74/2002 г., дарителят по който В. Т. М. не е бил изключителен собственик на целия дарен имот, тъй като не е бил единствен наследник на А. С.. В останалата си част молбата за отмяна съдържа оплаквания за недопустимост на въззивното решение, тъй като главният иск бил по чл. 431 ГПК (отм.), за отмяна на нотариален акт за дарение № 74/2002 г., поради съставянето му въз основа на неистински документи, а не този по чл. 108 ЗС. Развити са и оплаквания за неправилност на влязлото в сила съдебно решение поради необоснованост на извода на съда, че ищецът е придобил по дарение не процесния имот, а имот съседен на процесния, както и поради допуснато процесуално нарушение при обсъждане на заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза. При тези данни съставът на ВКС е приел, че молбата за отмяна е процесуално недопустима. Изложил е съображения, че недопустимостта й произтича, на първо място, от невъзможността да се подведат под заявеното от молителя основание за отмяна по 303, ал. 1, т. 2 ГПК, както и под някое от останалите основания за отмяна по чл. 303, ал. 1, точки 1,4,5,6 и 7 ГПК, твърденията на молителя за установена по административен ред, чрез становище на кмета на район „Младост“, Община – Варна, неистинност на удостоверение за наследниците на А. С.. Молителят не твърди и не представя доказателства неистинността на документа да е била установена по надлежния ред – с влязла в сила присъда, споразумение по НПК или с влязло в сила съдебно решение по чл. 124, ал. 5 ГПК, ако наказателното преследване не може да бъде реализирано, каквото е изискването на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. Недопустима е и молбата в частта й съдържаща оплаквания, представляващи касационни отменителни основания, които биха били от значение в касационното производство по обжалване на решението, но не представляват твърдения, покриващи фактическия състав на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. Според тълкувателно решение № 7/2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10, молба за отмяна, съдържанието на която препраща към законовия текст на чл. 303, ал. 1 ГПК, без да са изложени факти, които могат да бъдат подведени под някое от изчерпателните основания по чл. 303, ал. 1 ГПК, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Разяснено е, също, че недопустима ще е и молбата за отмяна, с която се релевират касационни основания за неправилност на решението, тъй като същите не са обхванати от хипотезите на чл. 303, ал. 1 ГПК. Допълнително е посочено, че отделен е въпросът, че удостоверение за наследници със съдържание идентично на представеното от молителя е било представено в исковото производство по иска по чл. 108 ЗС и съобразено при определяне наследниците на А. С. (в мотивите на въззивното решение е прието, че след смъртта си А. С., оставила за наследници сина си В. Т. М. и внуците си П. И. Г. и В. И. Г. - по право на заместване на починалата преди нея дъщеря от друг брак Т. П. Г., каквито са твърденията на молителя и данните в представеното към молбата за отмяна удостоверение за наследници). Атакуваното определение е правилно. Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК влязло в сила решение подлежи на отмяна, ако по надлежния съдебен ред се установи неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице, върху които е основано решението, или престъпно действие на страната, на нейния представител, на член на състава на съда или на връчител във връзка с решаването на делото. Общото между изброените в правната норма различни хипотези е, че източник на неправилност на решението е извършено престъпление. Изискването посочените престъпни обстоятелства да са установени по „надлежния ред“ означава да са установени с влязла в сила присъда на наказателен съд, споразумение в наказателно производство или с влязло в сила решение по иск по чл. 124, ал. 5 ГПК. В случая в молбата за отмяна не се съдържат твърдения за извършено при издаване на удостоверението за наследници престъпление, нито към нея са представени доказателства неистиността на документа да е установена по надлежния ред по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. Кмета на община, респ. район към община, не е орган, компетентен да установи извършено престъпление, поради което и неговото становище не покрива изискването неистиността на документа да е установена по надлежния ред. Същото се отнася и до приложеното към частната жалба постановление за отказ да се образува досъдебно производство от 26.04.2013 г. Сочените от молителя факти не могат да бъдат квалифицирани под основанието за отмяна на влязло в сила решение по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приложеното удостоверение за наследници на А. С. Т., издадено на 11.01.2021 г. не съставлява ново доказателство за обстоятелство, което е твърдяно, но е останало недоказано в хода на делото или е новооткрито, а е новосъздаден документ, касаещ обстоятелство, което съдът е приел за установено, а именно, че наследници са синът В. Т. М. и внуците П. И. Г. и В. И. Г., по заместване на дъщерята Т. П. Г.. Доводът в частната жалба, че атакуваното определение е незаконосъобразно, тъй като казусът съдържа множество нищожни документи и съдебни актове, които съгласно установените в ГПК и АПК норми могат да се обжалват без ограничение във времето, е правно необоснован. Документът е обективиран на материален или електронен носител писмен текст и като доказателствено средство същият може да бъде истински или неистински, автентичен или неавтентичен, но не и нищожен, доколкото по своята правна същност нищожността е порок на волеизявленията. На нищожността на съдебен акт всеки заинтересован може да се позовава чрез самостоятелен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК или чрез възражение по правен спор, по който силата на присъдено него на това решение е правнорелевантен факт. Нищожността на съдебно решение обаче не е сред изчерпателно изброените в глава XXIV ГПК основания за отмяна на влязло в сила решение. Позоваването на чл. 5, ал. 1 и ал. 2, чл. 17, ал. 1 и ал.3 от Конституцията на Република България и чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКПЧОС вр. чл. 5, ал. 4 от Конституцията по същество отразява целта на молителя да се освободи от силата на присъдено нещо на съдебно решение, което е приело, че той не притежава правата, които претендира и да не се съобразява с установителното действие на съдебното решение и не може да бъде свързано с изискванията за редовност и допустимост на молбата за отмяна, следващи от уредените в чл. 303 и чл. 304 основания и съобразно изискването на чл. 306, ал. 1 ГПК. Поради горните мотиви атакуваното определение следва да бъде потвърдено. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение