Решение № 1812 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11290/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на 04 сектор при отдел „Оперативен дежурен център“ (ООДЦ) на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), при Министерство на вътрешните работи (МВР), подадена чрез процесуалния представител юрисконсулт М. Георгиева, срещу решение № 31633 от 29.09.2025 г., постановено по адм. д. № 4487/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което по жалба на Е. П., роден на [дата]., [ЛНЧ], гражданин на Армения, е отменена заповед № 5392 ПАМ-364/27.04.2025 г. на началника на 04 сектор при отдел „Оперативен дежурен център“ на Столична дирекция на вътрешните работи, при Министерство на вътрешните работи, с която, на основание чл. 44, ал.1 и чл.41, т.2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) на Е. П. е наложена принудителна административна мярка „Връщане до страната на произход – Армения“. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде отхвърлена жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – Е. П., в писмен отговор, чрез адвокат Д. Пенчев, оспорва касационната жалба. Изразява искане оспореното решение на Административен съд София-град да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.1, т. 3 от Закона за адвокатурата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Е. П., гражданин на Армения, срещу заповед № 5392 ПАМ-364/27.04.2025 г. на началника на 04 сектор при ООДЦ на СДВР, при Министерство на вътрешните работи, с която, на основание чл. 44, ал.1 и чл.41, т.2 от ЗЧРБ на Е. П. е наложена принудителна административна мярка „Връщане до страната на произход – Армения“. С обжалваното решение е отменен обжалвания административен акт. За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният орган не е изследвал и не е отчел всички релевантни за случая факти и обстоятелства, а именно: период на пребиваване на чужденеца в Република България; наличие на действителни семейни връзки; ангажираността на чуждия гражданин с отглеждането на детето и с подпомагане на семейството. Освен това съдът се е позовал на правилата на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент на Съвета от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Обжалваното решение е правилно, като изложените в него мотиви се споделят изцяло и от настоящия касационен съдебен състав. В случая безспорно е установено наличие на предпоставките по чл.41, т.2 от ЗЧРБ, според която връщане се налага, когато чужденецът не напусне страната до изтичане на разрешения му срок или в сроковете по чл. 39б. Касационният ответник Е. П. действително е имал разрешение за пребиваване в Република България до 07.09.2022 г. след което не е предприел действия за продължаване на срока на пребиваване. Независимо от това, разпоредбата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ не е самоцелна, като тя допуска в някои случаи при преценка на посочени в нормата обстоятелства да не се налага принудителната административна мярка (ПАМ). В случая административният съд правилно е отчел периода на пребиваване на чужденеца в РБ; наличието на действителни семейни връзки; ангажираността на чуждия гражданин с отглеждането на дете и с подпомагане на семейство. От съществено значение са признатите с чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) - право на зачитане на личен и семеен живот, и с чл.24 от Хартата на основните права на Европейския Съюз (ХОПЕС) – зачитане на висшият интерес на детето. В случая се установява, че между Е. П. българска гражданка е сключен граждански брак, двамата са родители на дете, родено на[ дата], като семейството живее в България и никога не е живяло в Армения. Грижите за детето се полагат от родителите. При тези факти правото на личен и семеен живот и особено висшият интерес на детето имат първостепенно значение. При тяхното отчитане се обосновава извод, че не се налага прилагането на ПАМ. Според посоченото в чл.8, т.2 от КЗПЧОС намесата на държавните власти в ползването на правото на личен и семеен живот е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Такива обстоятелства в случая не са посочени и отчетени при налагането на оспорената ПАМ, а същата е наложена само на основание чл.41, т.2 от ЗЧРБ – за това, че Е. П. не е напуснал страната до изтичане на разрешения му срок или в сроковете по чл. 39б. С още по-голям приоритет се ползва зачитането на висшият интерес на детето. Съгласно чл.24, т.2 от ХОПЕС при всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение. С случая детето е родено в Република България и грижи за него се полагат в Република България. Висшият интерес на детето изисква то да има двама родители и за него да се грижат в Република България. В този връзка е и решение по дело С-112/2020г. на СЕС, според т.19 от което висшите интереси на детето следва да се отчитат дори когато адресат на решението за връщане не е ненавършило пълнолетие лице, а неговият баща, както е в случая. По тези съображения и по мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящата касационна инстанция препраща на основание чл.221, ал.2, изр.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на касационния ответник следва да се присъдят направените в производството разноски. Предвид представения по делото договор за правна защита и съдействие, според който процесуалното представителство се осъществява безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата, на адвокат Д.. Пенчев [ЕГН] - Софийска адвокатска колегия, следва да бъде присъдена сумата от 511,29 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита, определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 3 от същия закон във връзка с чл. 5, т. 3 и чл. 8, ал. 3 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, при условията на предоставена безплатна правна помощ. Разноските следва да се възложат на Столична дирекция на вътрешните работи, в чиято структура се намира административният орган. Предвид изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,