Определение № 1468 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1578/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Мутуа Мадрилена Аутомовилиста, [населено място], Кралство Испания срещу определение № 1572 от 15.06.2023 г. по в. гр. д. № 513/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 117 от 26.01.2023 по същото дело в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че изводът на въззивния съд, че не са налице основания за присъждане на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение след уважено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като се касае до искове за вземания с общ правопораждащ факт и са положени едни и същи усилия на представителя по пълномощие, е неправилен. Излага съображения, че присъдената от съда сума от 6 000 лв. е под минимума, установен в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответниците по частната жалба Р. Г. Т. и Д. Г. Т. изразяват становище за неоснователността й. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 248, ал. 3 ГПК срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С решението по в. гр. д. № 513/2022 г. на Софийски апелативен съд, като е съобразил изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК съдът е присъдил в полза на ответника застраховател разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв. Изтъкнал е, че възнаграждението е намалено до посочения размер по искане на насрещните страни с оглед обстоятелството, че разглеждането на делото е приключило в едно съдебно заседание пред въззивния съд и без да се събират нови доказателства въпреки спецификата на производството и прилагането на материалното право на Кралство Испания. Отказът на Софийски апелативен съд да измени решението си в частта за разноските е мотивиран с обстоятелствата, че в случая се касае за предявени искове за вземания с общ правопораждащ факт, положени са едни и същи усилия на представителя по пълномощие за защитата срещу исковете и няма основание за определяне на възнаграждение, в случая присъдено и в приложение на чл. 78, ал. 5 ГПК, по всеки от исковете. Решението на въззивния съд и обжалваното определение са постановени преди решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор. С цитирания акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено и определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар.1 от ДФЕС. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в цитираното по-горе определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т. о. на ВКС, в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед на изложеното, настоящият състав счита, че отсъства основание на частния жалбоподател да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция възнаграждение за процесуална защита в размер от 6 000 лв., така че то да се яви съобразено с минималните размери на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004 г., изчислено според вида и броя на предявените искове. Сторените от ответника застраховател разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивното производство са в размер на 13 116 лв. За да ангажира отговорността на ищците въззивници за направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, като е съобразил възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд е присъдил сумата от 6 000 лв., изхождайки от изяснените по-горе критерии. Наред с фактическата и правна сложност на делото, обусловена от спецификата на спора и приложението на чуждо материално право, съставът на апелативния съд е съобразил релевантно в случая обстоятелството, че предявените вземания са с общ правопораждащ факт, както и извършената от процесуалния представител на ответника във въззивното производство работа. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение