Определение № 141 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5437/2023 г.

Производството е по чл.274,ал.2 вр. чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Тандем – СН“ ЕООД (в несъстоятелност) срещу определение № 356/04.10.2023 г. по възз.гр.д. № 192/2023 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), с което е допълнено решение № 102/07.06.2023 г. по делото в частта за разноските, като частният жалбоподател е осъден да заплати на адвокатско дружество „К., Д. и партньори“ адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ на въззивната жалбоподателка Р. К. Д. в размер на 11 316.48 лева. ПАС е приел искането за основателно със следните мотиви: с решението си е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът на „Тандем – СН“ ЕООД (в несъстоятелност) срещу Р. К. Д. за сумата 119 510 лева е бил уважен и вместо това, е постановил друго, с което го е отхвърлил, пълномощникът на Р. К. Д. е направил искане за присъждане на разноски за безплатно процесуално представителство при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер на 11 316.48 лева. Съгласно чл.7, ал.2, т.5 от НМРАВ минималното възнаграждение възлиза на 13 350.60 лева, от които 3 920.20 за първата инстанция (Паз.ОС) и 9 430.40 за въззивната (ПАС), но следва да се присъди сумата 11 316.48 лева, която е поискана. Адв. К. Р., процесуален представител на Р. К. Д., в писмен отговор оспорва основателността на частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу определение на въззивен съд по чл.248 ГПК, което подлежи на обжалване с частна жалба и е редовна. По нейната основателност: За да бъде осъдена страна по гражданско дело на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата (ЗА) да заплати адвокатско възнаграждение на адвокат, който е процесуален представител на насрещната страна, при оспорване на това искане, адвокатът трябва да докаже, че договорът му с клиента, по силата на който е поел и осъществява процесуалното му представителство, съдържа уговорка да му окаже безплатна адвокатска помощ, тъй като клиентът е материално затруднено лице. По делото не е представен договор между ответниците по иска К. Д. Д. и Р. К. Д. и адвокат за процесуално представителство по делото. Представено е адвокатско пълномощно, с което ответниците по иска К. Д. Д. и Р. К. Д. упълномощават адвокатско дружество „К., Д. и партньори“ да ги представлява и защитава по делото (гр.д. № 468/2020 г. на Паз.ОС) до окончателното му приключване във всички инстанции (л.127). Представено е и пълномощно, с което адвокатското дружество преупълномощава адв. К. Р. да представлява ответниците (на основание чл.71 ЗА) (л.126). В нито едно от пълномощните не се съдържа клауза (уговорка) за оказване на безплатна адвокатска помощ, нито дори позоваване на разпоредбата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата (според която адвокатът има право да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица). В списъците за разноски, който адв. К. Р. представя пред Паз.ОС и ПАС се съдържа твърдение, че представлява ответниците безплатно – на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Това твърдение не представлява доказателство за постигането на такава уговорка при поемане на защитата на ответниците. Съгласно чл.36 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, който се определя в договор между адвоката и клиента (с разпоредбата е установен принцип на възмездността на адвокатския труд), съответно уговорките за размера на дължимото възнаграждение и за начина му на плащане са съществени уговорки на договора за предоставяне на адвокатска помощ и съдействие, такава (съществена) е и уговорката по чл.38, ал.1, т.2 ЗА, защото тя дава на адвоката основание да получи възнаграждение от насрещната страна, когато тя е осъдена за разноски (чл.38, ал.2 ЗА). Адвокатът, който претендира осъждане на насрещната страна да му заплати разноски на основание чл.38, ал.2 ЗА, носи тежестта да докаже, че при поемане на защитата на клиента си е постигнал уговорка с клиента си за безплатно процесуално представителство по чл.38, ал.1, т.2 ЗА. В противен случай за него остава възможността да търси възнаграждение по реда, предвиден в чл.36, ал.3 ЗА. В случая, при оспорване наличието на такава уговорка, адв. К. Р. и адвокатското дружество „К., Д. и партньори“ не са доказали, че са поели защитата и процесуалното представителство на ответниците безплатно, поради което следва да се приеме, че такава уговорка не съществува в обективната действителност. Следователно искането за осъждане на насрещната страна да заплати на адвокат адв. К. Р. и адвокатското дружество „К., Д. и партньори“ адвокатско възнаграждение е неоснователно. От изложеното следва, че частната жалба е основателна, а обжалваното определение по чл.248 ГПК е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, а неоснователното искане на адв. К. Р. и адвокатско дружество „К., Д. и партньори“ следва да бъде отхвърлено. Частният жалбоподател не претендира разноски, а с оглед изхода от това производство насрещната страна няма право на разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът