Определение № 4194 от 24.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2149/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Савимекс” ООД срещу определение № 4604/07.12.2023 г. по ч.гр.д. № 2376/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя „Савимекс” ООД частна жалба против решение № 4132/29.12.2022 г. по гр. дело № 9908/2021 г. на Районен съд – Варна, имащо характер на определение, в частта му, с която е прекратено производството по предявените в условията на евентуалност от Ю. Т. Ю. и М. Т. З. против „Савимекс“ ООД искове за осъждане на ответника да заплати на всеки един от двамата ищци, сумата от по 150 000 лева (общо 300 000 лева), на основание чл.49 ЗЗД и производството по тези искове е изпратено по подсъдност на родово компетентния Варненски окръжен съд. Ответниците по частната касационна жалба Ю. Т. Ю. и М. Т. З. в писмен отговор оспорват основателността на подадената частна касационна жалба. Частната касационна жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Ю. Т. Ю. и М. Т. З. са предявили срещу „Савимекс” ООД субективно съединени искове с правно основание чл.200 КТ за заплащане от ответника на всеки един от ищците на обезщетения по 150 000 лева. В условия на евентуалност се претендира осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците същите суми на основание чл.49 от ЗЗД. С решението си по делото (№ 4132/29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 9908/2021 г. на Варненския районен съд) първоинстанционният съд е прекратил производството по предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл.49 от ЗЗД, като е изпратил същите по подсъдност на родово компетентния съд – Варненския окръжен съд. Съгласно разпоредбата на чл.103 от ГПК на районния съд са подсъдни всички граждански дела, с изключение на тези, които са подсъдни на окръжен съд като първа инстанция. Съгласно разпоредбата на чл.104, т.4 от ГПК исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лева, с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет, са подсъдни на окръжния съд като първа инстанция. Съгласно разпоредбата на чл.118 от ГПК всеки съд сам решава дали започнатото пред него дело му е подсъдно. Ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд. В този случай делото се смята за висящо пред този съд от деня на подаване молбата пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си. В случая цената на предявените в условията на евентуалност искове по чл.49 от ЗЗД съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 ГПК е над 25 000 лева, а именно по 150 000 лева за всеки един от ищците (общо 300 000 лева), Тази цена обуславя подсъдността на спора и приложение следва да намери разпоредбата на чл.104, т.4 ГПК. Варненският районен съд правилно е преценил, че делото не му е подсъдно, поради което е прекратил производството по делото (по евентуалните искове) и е изпратил исковете по подсъдност на родово компетентния съд – Варненския окръжен съд. Поради това частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, тъй като ищците не са заплатили държавна такса по евентуалните искове в размер на по 4 %, а няма основание да бъдат освободени от заплащането на такава на основание чл.83 ГПК, тъй като притежават недвижими имоти, поради което производството по евентуалните искове е водено по нередовна искова молба и не е следвало да бъде изпратено на компетентен съд преди да бъде събрана държавната такса. Жалбоподателят твърди също, че обжалваното определение е неправилно, тъй като предявените искове по чл.49 ЗЗД още в началото на исковото производство е следвало да бъдат отделени, а не след решаване на спора по същество. Във връзка с тези доводи жалбоподателят иска обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените от него правни въпроси: Когато с една искова молба са съединени в условие на евентуалност искове, подсъдни на окръжен съд, като първа инстанция, в правомощията на районния съд ли е да разглежда исковата молба, с която са предявени исковете, или следва да отдели производството в тази му част и изпрати по подсъдност за разглеждане на тези искове до окръжния съд още преди разглеждане на исковата молба? Допустимо ли е постановяването на това отделяне на производството и изпращане на тези искове да бъде извършено като процесуално действие едва със съдебното решение? Допустимо ли е постановяването на такова решение, като цяло, преди да бъде отделено производството по исковете, за които компетентността е на окръжен съд, дори съдът да не се е произнесъл по същество по същите, но предвид изначалната липса на основание да стори това, поради липсата на правомощия и компетентност? Преди отделянето на искове, предявени в условие на евентуалност, но подсъдни на окръжен съд, не следва ли районният съд да събере дължимата държавна такса за разглеждането на тези искове и едва след това да изпрати по подсъдност исковата молба на родово компетентния окръжен съд? Жалбоподателят не сочи тълкувателни решения и постановления на ВС и ВКС и практика на ВКС (решения и определения), с които обжалваното определение е в противоречие, нито обосновава значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От няколкото поставени въпроса обуславящи са следните въпроси: Дали евентуални искове с правно основание чл.49 ЗЗД с цена по 150 000 лева всеки от тях, са подсъдни на районен съд; Допустимо ли е районният съд да упражни правомощието си по чл.118, ал.2 ГПК едва с решението си по делото (което в тази част има характер на определение); Допустимо ли е районният съд да упражни правомощието си по чл.118, ал.2 ГПК преди да е събрал дължимата държавна такса по исковете, които изпраща по подсъдност на надлежния съд? Отговорът и на трите въпроса е положителен. Родовата подсъдност обуславя правото на иск пред сезирания съд, поради което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на предявен иск, за която сезираният съд следи служебно (чл.119, ал.1 ГПК). Районният съд няма право да разгледа и реши исковете, които не са му родово подсъдни, решението на районния съд по искове, които не са му родово подсъдни, е недопустимо. Н. на дължима държавна такса не е пречка за упражняване на правомощието на съда по чл.118, ал.2 ГПК. Съдът проверява дали е внесена държавна такса, когато прецени, че е надлежно сезиран. Към това следва да се добави и че това, че жалбоподателят не обосновава нито едно от двете допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, на които се позовава (по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК), така както е предвидено в т.2 и т.4 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, обуславя неоснователността на искането му за допускане на касационно обжалване на тези основания. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното определение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на определението (на мотивите към него). В конкретния случай жалбоподателят не навежда различни доводи за очевидната неправилност на определението от посочените по-горе доводи за неговата неправилност. При запознаване с мотивите на обжалваното определение настоящият състав не установи основателността на наведените доводи за очевидна неправилност и не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното, настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изхода от производството частният жалбоподател няма право на разноски, а насрещните страни не са претендирали разноски, нито са доказали да са направили такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът