Определение № 690 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 198/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на адв. В. Н., пълномощник на ищеца С. К., срещу определение на Варненски апелативен съд. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД и третото лице - помагач А. А. не изразяват становище. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК в частта за разноските на постановеното въззивно решение чрез присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА. За да намери молбата за неоснователна, съдът е приел, че доколкото единственото доказателство в тази насока е представеният пред първата инстанция договор за правна помощ, чийто предмет е ограничен до защитата пред тази инстанция, не е доказано, било чрез нов договор за правна помощ, било с други документи, постигнато между ищеца и пълномощника съгласие за предоставяне на безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА. Определението е неправилно. Основната предпоставка за приложението на чл. 38, ал. 2 ЗА е наличието на договор за адвокатска услуга, с който страните да са уговорили безплатното предоставяне на адвокатската услуга. Писмената форма е само за доказване, като няма пречка уговорката за безплатно предоставяне на адвокатската услуга да се установява и с други доказателства. В тази насока достатъчно е правната помощ да е осъществена, да е налице изявление, че услугата е уговорена като безвъзмездна и да липсват данни, които да го опровергават. В разглеждания случай посочените условия са налице. Макар и във въззивното производство да не е представен нарочен договор за правна помощ, а в представения пред първата инстанция предметът му да е определен като „представителство по т. д. № 57/2024 г. на ОС – Варна“, в издаденото от ищеца пълномощно представителната власт на адвоката е изрично учредена за всички инстанции и въз основа на нея е осъществена и защитата пред въззивния съд. Налице е и заявление за безвъзмездност на услугата на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съдържащо се в депозирания от името на ищеца списък по чл. 80 ГПК. По делото липсват данни, които да опровергават това изявление, като не е налице и спор между страните в тази насока, доколкото в съдебното заседание представителят на ответника е възразил единствено срещу претендирания размер на възнаграждението. С оглед изложеното частната жалба е основателна, обжалваното определение следва да бъде отменено, като се допусне поисканото изменение. По отношение на размера на адвокатското възнаграждение и при съобразяване на ориентировъчния размер, определен на база цената на частта от иска, разгледан във въззивното производство и съгласно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС (3850 лв.) и невисоката степен на фактическа и правна сложност на делото във въззивната инстанция, съдът намира, че възнаграждението следва да бъде присъдено в размер на 500 евро. Конкретно за степента на сложност на делото следва да се посочи, че предмет на въззивното производство е бил иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, като с частичната жалба на ответника спорът се е концентрирал върху размера на обезщетението за неимуществени вреди във връзка с оплакванията за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД и за неправилност на извода за липса на причинна връзка между движението на ищеца със скорост над разрешената и произшествието; нови доказателства във въззивното производство не са събирани, а защитата на ищеца се е ограничила до подаването на отговор срещу жалбата и на писмени бележки със съдържание, еднакво на това на отговора, без явяване на пълномощника в откритото заседание. С тези мотиви съдът