Решение № 1103 от 02.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9791/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Ц. Г. Д., подадена чрез пълномощника адв. Лялева, срещу решение № 22937/03.07.2025 г., постановено по административно дело № 10262/2023 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на Д. срещу решение № РД-Е-112-147 (неточно посочено като решение № РД-Е-147) от 05.10.2023 г. на управителя на НЗОК (Националната здравноосигурителна каса), с което е отказано провеждане на планово лечение извън държавата-членка по местопребиваването на здравноосигуреното лице в Конфедерация Швейцария, гр. Лозана, болница CHUV. Инвокираните в жалбата възражения досежно неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. В съдебно заседание процесуалният представител на касаторката навежда доводи за недопустимост на решението. Иска се обезсилване или отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени издадения административен акт, алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд - София-град. Ответникът по касационната жалба - управителят на Националната здравноосигурителна каса, представляван от пълномощника гл. юрисконсулт Петров, в писмен отговор и в съдебно заседание излага съображения за неоснователност на касационната жалба и за правилност на съдебното решение, поради което иска оставянето му в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея, и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е решение № РД-Е-112-147 от 05.10.2023 г. на управителя на НЗОК, с което на основание чл. 19, ал. 7, т. 2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) във връзка с прилагане на чл. 20 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е отказано провеждане на планово лечение извън държавата-членка по пребиваване на здравноосигуреното лице Ц. Г. Д. ([заличен текст]) в болница CHUV, гр. Лозана, Конфедерация Швейцария. Административният съд е установил от фактическа страна, че административното производство пред НЗОК е образувано по заявление № Е112-01-42/29.06.2023 г., подадено от Ц. Д. за издаване на разрешение /формуляр S2/ за планирано лечение извън държавата по осигуряване/пребиваване. Лицето е с диагноза „[заличен текст]“ Кандидатства за разрешение за комплексно [заличен текст] – оперативно лечение, съгласно представена оферта извън държавата по осигуряване/пребиваване - Конфедерация Швейцария, град Лозана, болница CHUV. Органът е приел, че представените от молителката документи са окомплектовани в необходимата форма и съдържание. Изискал е становище от външни специалисти, както следва: становище от 01.09.2023 г. от проф. д-р Д. В., според което се касае за пациентка с доказан [заличен текст]. В България този вид операции се извършват от [заличен текст]. Сочи, че подкрепя лечението, но с особено мнение, предвид, че към датата на постъпване на запитването, лечението вече е проведено в Швейцария без становище на българска ЛКК комисия. Изискано е становище и от проф. д-р В. Ц., който е със специалност УНГ, с оглед което е заявил, че запитването не е от неговата компетентност. Постъпило е становище от 04.09.2023 г. от доц. д-р Е. А. и доц. д-р В. С. – членове на Експертен съвет по лицево-челюстна хирургия. Същото гласи, че след като са се запознали с преписката, установяват, че пациентката в периода 05.07.2023 г. - 12.07.2023 г. по собствено желание е постъпила в клиниката в град Лозана, където на 06.07.2023 г. е извършена интервенция – [заличен текст]. Подобен тип операции се извършват на територията на България в клиниките по лицево-челюстна хирургия по клинична пътека. Сочат, че заявлението е подадено на 29.06.2023 г., а при тях постъпва на 20.09.2023 г., като към този момент лечението е вече проведено, поради което считат, че не е налице основание за уважаването му. Органът извел извод, че съобразно експертното мнение на запитаните специалисти по лицево-челюстна хирургия се установява, че предложеното в Швейцария оперативно лечение на [заличен текст] е възможно да бъде извършено рутинно в безопасни и оправдани от медицинска гледна точка срокове и в лечебните заведения на територията на Република България, поради което двете кумулативни изисквания на чл. 20 от Регламент / ЕО/ 883/2004 за издаване на разрешение за провеждане на планово лечение извън държавата членка по осигуряване/пребиваване не са налице. Административният орган е приел, че въпросното лечение е сред обезщетенията, предвидени от законодателството на държавата-членка, в която пребивава лицето, както и че лицето може да получи това лечение в безопасни срокове в лечебно заведение в България. По делото са назначени и приети две съдебно-медицински експертизи. Първоинстанционният съд e приел, че решението на управителя на НЗОК е издадено от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Относно твърденията на жалбоподателя за материална незаконосъобразност на решението на управителя на НЗОК, АССГ е намерил, че в случая не е спорно, че процесното заболяване е включено в здравното осигуряване в Република България, като е предвидена клинична пътека за провеждането му в клиниките по лицево-челюстна хирургия в няколко болници в страната, но според съда не е доказана втората предпоставка по § 20 от Регламент (ЕО) № 883/2004 - в държавата, в която пребивава лицето–заявител, то да не може да получи това лечение в срока, който е оправдан от медицинска гледна точка, като се вземе предвид неговото текущо здравословно състояние и вероятното развитие на неговото заболяване. Посочено е, че съгласно медицинските стандарти по Наредба № 3/2017 г. и по Наредба № 6/2018 г., такъв тип лечение, при установено [заличен текст] заболяване като процесното, следва да бъде терапевтирано от 14 до 25 дни от [заличен текст] изследване, което в процесния случай е от 07.06.2023 г. Първостепенният съд е приел за недоказана тезата на жалбоподателката, че в Република България не е могло да се осъществи адекватно лечение в необходимите срокове, тъй като няма данни тя да се е обърнала към специалисти–[заличен текст] в рамките на лечебни заведения в страната след установяване на заболяването, а е предприела директно договаряне с лечебно заведение в Конфедерация Швейцария, без да е правен опит да реализира лечение в страната, което да бъде забавено или препятствано. Според съда неотносимо е обстоятелството, че решението е постановено на 05.10.2023 г. и дали тази дата не е прекалено късна с оглед реализиране на лечение, тъй като същото не представлява лечение, а разрешение за извършване на обезщетяване на реализирано лечение. Върховният административен съд, шесто отделение, намира първоинстанционното решение за валидно и допустимо, но неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Решението е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на подадената жалба, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Съгласно член 20, § 1 от Регламент № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване, осигурено лице, което се придвижва до друга държава членка с цел да получи в нея лечение по график, съгласно предвидените в този регламент условия е длъжно да поиска разрешение от компетентната институция. Съгласно чл. 20, § 2 от Регламент № 883/2004 г. "Придвижване с цел получаване на обезщетения в натура - Разрешително за получаване на подходящо лечение извън държавата-членка по пребиваване", осигурено лице, което е получило разрешително от компетентната институция да замине за друга държава-членка с цел получаване подходящо за състоянието му лечение, получава обезщетенията в натура, предоставени от името на компетентната институция, от институцията по мястото на престоя, в съответствие с разпоредбите на прилаганото от нея законодателство, като на осигурено съгласно посоченото законодателство лице. Разрешителното се дава, когато въпросното лечение е сред обезщетенията, предвидени от законодателството в държавата-членка, в която пребивава съответното лице и в която то не може да получи това лечение в срока, който е оправдан от медицинска гледна точка, като се вземе предвид неговото текущо здравословно състояние и вероятното развитие на неговото заболяване. Както е приел и административният съд, по делото не е спорно между страните, че е налице първата предпоставка по чл. 20, § 2 от Регламент № 883/2004 г. за координация на системите за социално осигуряване - лечението е сред обезщетенията, предвидени от законодателството в държавата-членка, в която пребивава жалбоподателката, т.е. в случая лечението е сред обезщетенията, предвидени в законодателството на Република България и заплащани чрез системата на задължителното здравно осигуряване. Спорно е наличието на другото визирано в разпоредбата изискване - лицето да не може да получи това лечение в срока, който е оправдан от медицинска гледна точка, като се вземе предвид неговото текущо здравословно състояние и вероятното развитие на неговото заболяване. За да постанови отказа за издаване на предварително разрешение, административният орган се е мотивирал, че не са изпълнени двете кумулативни изисквания по чл. 20 от Регламент № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година, като в случая съобразно експертното мнение на външните експерти – специалисти по лицево-челюстна хирургия предложеното оперативно лечение на [заличен текст] е възможно да бъде извършено и в лечебни заведения на територията на Република България, в безопасни и оправдани от медицинска гледна точка срокове в съответствие със състоянието на пациентката и поставената диагноза. До идентичен извод е достигнал и първостепенният съд. Този извод е материално незаконосъобразен и необоснован. От разпоредбата на чл. 20, § 2, ал. 2 от Регламент № 883/2004 и дадените разяснения и указания в решение от 05.10.2010 г. по дело № С-173/2009 г. на Съда на Европейския съюз (относно разпоредбата на чл. 22, § 2, ал. 2 от Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 г., но относими и към настоящия казус) следва необходимостта от извършване на преценка дали в държавата членка по местопребиваване се предоставя идентично на предвиденото лечение или лечение с еднаква ефикасност, както и дали това лечение може да бъде получено своевременно в тази държава, като тази преценка се прави за всеки отделен случай, при което се отчитат всички обстоятелства по конкретния случай. В мотивите на решението управителят на НЗОК е възпроизвел изводите на двамата лекари – членове на Експертен съвет по лицево-челюстна хирургия, съдържащи се в приобщеното по преписката становище. В становището декларативно е посочено, че „подобен тип операции се провеждат в България в клиниките по ЛЧХ и УНГ по клинична пътека и има натрупан достатъчно опит“, както и че „такъв вид интервенции се прилагат рутинно“. В оспорения административен акт и становището на лекарите-специалисти по ЛЧХ липсват данни, относно конкретните лечебни заведения в България, в които се извършват оперативни интервенции по използвания метод, както и досежно срока, в който такава процедура може да бъде проведена. Въпреки, че в хода на съдебното производство от вещите лица са посочени няколко лечебни заведения в България, липсват категорични данни, че в същите лечението се извършва по метода, по който е проведено в Конфедерация Швейцария. В административното производство не е установено в какъв срок може да бъде осъществен прием на лицето в лечебни заведения в Република България и не е обсъдено дали евентуалното забавяне би увеличило риска за здравето и живота на заявителката. От приетите по делото заключения на вещите лица се установява, че е било необходимо извършване на оперативно лечение в препоръчителен срок от 14-25 дни от хистологичното доказване и стадиране на заболяването (според вещото лице д-р Христамян) или до 1 месец от диагностицирането му (според вещото лице д-р Димов). В случая хистологичното изследване е извършено на 07.06.2023 г., а оперативната интервенция е извършена на 06.07.2023 г. Вещото лице д-р Христамян изрично посочва в заключението си и в направените в съдебно заседание уточнения, че изчакването на произнасянето на органа за започване на лечение (с оглед датата на постановяване на административния акт) би могло да повлияе на установеното заболяване с голяма вероятност в негативна посока, а ранното отстраняване е гаранция за по-добро оздравяване и овладяване на [заличен текст]. От събраните по делото доказателства се установява, че в процесния случай се касае за [заличен текст], при което своевременното предоставяне на ефикасно лечение е от съществено значение. В тази връзка не е без значение фактът, че оспореният пред първоинстанционния съд акт е издаден повече от три месеца след подаване на заявлението. Липсват конкретни данни и относно ефикасността и качеството на лечението в България в сравнение с извършеното в лечебното заведение в Конфедерация Швейцария. По изложените съображения, според настоящият касационен състав в случая е изпълнена и втората предпоставка по чл. 20, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за издаване на разрешение за планово лечение в държава членка на ЕС (формуляр S2). Предвид горното Върховният административен съд намира, че оспореното пред първата инстанция решение на управителя на НЗОК е издадено в нарушение на материалноправните изисквания за законосъобразност, противно на отразеното в мотивите на проверявания съдебен акт. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за законосъобразност на процесния административен акт е необоснован, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК неправилното съдебно решение следва да бъде отменено. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение трябва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което решението на управителя на НЗОК следва да се отмени, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне съобразно дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона. Мотивиран така на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ във връзка с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,