Определение № 144 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 221/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх.№ 364184 от 19.11.2021 г., подадена от В. М. Д. чрез адвокат Б. В. от САК срещу Определение № 275153 от 27.10.2021 г. по в.гр.д.№ 12547/2019 г. на Софийски градски съд, ІV „в” състав в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по реда на чл. 248 ГПК. Ответникът по частната жалба Столична Община е депозирал отговор чрез адвокат А. Д. от САК и счита, че частната жалба е неоснователна. Претендира разноски. Частната жалба е процесуално допустима. Доколкото производството е такова по чл. 274, ал. 2 ГПК, разглеждането на частната жалба не е предпоставено от преценка за наличието на основания за допускане на касационно обжалване и съдът не обсъжда представеното от жалбоподателя изложение на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С атакуваното определение е оставено без уважение искането на В. М. Д. за изменение на въззивно Решение № 263001 от 12.05.2021 г. по в.гр.д.№ 12547/2019 г. на Софийски градски съд, ІV „в” състав в частта за разноските чрез присъждане на разликата над сумата 750 лева до пълния претендиран размер от 1 460 лева, от който 680 лева – за защита по въззивната жалба на самия ищец, както и 780 лева – за защитата срещу въззивната жалба на Столична Община. Въззивният съд е изложил, че споделя тълкуването, съобразно което няма правна пречка и ограничение страната да договори заплащането на адвокатско възнаграждение поотделно за защитата по двете въззивни жалби – както подадената от нея самата, така и от противната страна. Наред с това е подчертал, че по направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК с решението е преценил, че не е налице фактическа и правна сложност на делото над минималната, доколкото предоставената защита се ограничава с изготвянето на въззивна жалба за ищцовата страна и изготвяне на отговор срещу въззивната жалба на ответника. Делото е приключено в едно заседание, без явяване на процесуалния представител и без да са събирани доказателства във въззивното производство. Присъдената с решението сума от 750 лева надвишава минималния размер, преценяван както от гледна точка на общия материален интерес (в който случай минимумът е 667,50 лева), така и от гледна точка на чл. 9, ал. 1 НМРАВ (в който случай минимумът е 600 лева = 2 * 300 лева). Обжалваното определение е правилно. Не се установява отклонение от тълкуването, дадено за подобни случаи с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 336 от 07.05.2013 г. по ч.т.д.№ 638/2012 г. на ВКС, II т.о. и представените от жалбоподателя Определение № 797 от 14.12.2015 г. по ч.гр.д.№ 5048/2015 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 487 от 23.12.2016 г. по ч.гр.д.№ 3076/2016 г. на ВКС, IIІ г.о. и Определение № 233 от 04.08.2020 г. по гр.д.№ 2603/2019 г. на ВКС, IIІ г.о. Недвусмислено и ясно е произнасянето на въззивния съд, с което е приложено принципното положение, че е допустимо уговарянето на адвокатско възнаграждение поотделно за всяко от двете процесуални действия – както за изготвянето на въззивна жалба, така и за изготвяне на отговор срещу въззивната жалба на противната страна. Съобразено е и успешното провеждане на защитата в двете й части – както поради потвърждаването на първоинстанционното решение в осъдителната му част, така и поради отменяването на същото в отхвърлителната част, довело до пълно уважаване на предявения иск по чл. 49 ЗЗД. Същевременно въззивният съд е бил длъжен и е извършил преценка за действителната фактическа и правна сложност на делото предвид заявеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Това е причината, поради която на жалбоподателя е присъдена сумата 750 лева, а не пълния размер на заплатените адвокатски възнаграждения от 1 460 лева. Правилна е преценката за отсъствие на обстоятелства, които да квалифицират случая като такъв със сложност над минималната за този вид дела. Присъдената част от заплатените възнаграждения надхвърля по размер следващата се минимална сума с оглед защитения материален интерес, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. При този изход от настоящото дело ответникът по частната жалба има право на разноски, но не е доказал извършването на такива, поради което разноски не му се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение