Решение № 3826 от 06.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1334/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационните жалби на Регионална дирекция по горите Велико Търново, чрез главен юрисконсулт Сиракова и „Елваис“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. Елена, чрез адвокат Домусчиева, срещу решение № 3698 от 29.11.2024 г., постановено по адм. дело № 541/2024 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. Регионална дирекция по горите (РДГ) Велико Търново обжалва решението в частта му, с която е уважен предявеният срещу нея иск за обезщетяване на причинени имуществени вреди. С доводи за неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон, касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК иска отмяната му в обжалваната част, като се постанови друго по съществото на спора, с което се отхвърли предявеният срещу нея иск изцяло. Иска присъждането на направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. „Елваис“ ООД обжалва решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният от дружеството иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди. С доводи за неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон, касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК се иска се отмяната му в обжалваната част, като се постанови друго по съществото на спора, с което се уважи предявеният иск изцяло. Иска присъждането на направените по делото разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и правилност на обжалваното решение. Касационните жалби са подадени в срок, от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната от всяка част и са допустими. Производството пред Административен съд – Велико Търново се е развило по предявения по реда на чл. 203, ал. 1 АПК от „Елваис“ ООД против Регионална дирекция по горите Велико Търново иск, с който на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) претендира обезщетяване на претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на увреждането до окончателното и изплащане. Вредите, съставляващи заплатени адвокатски възнаграждения за административното обжалване на заповеди на директора на РДГ Велико Търново основава на отмяната им по административен ред с влезли в сила решения на изп. директор на Изпълнителна агенция по горите. Във връзка с обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените от тях, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, обсъдил ги е, както и доводите и възраженията на страните и въз основа на това е направил своите правни изводи. С обжалваното решение административният съд е уважил предявения иск частично, като основателен. За да постанови този резултат е приел, че са налице отменени като незаконосъобразни административни актове, по делото са доказани причинени вреди, като пряка и непосредствена последица от тях. Размерът на дължимото се обезщетение е определил при приетото, че е налице идентичност на подадените жалби, при което за последващите първата такава размерът на адвокатското възнаграждение не е съразмерен на оказаната правна защита, при позоваването и на решение С-438/22 на Съда на Европейския съюз. Решението е валидно, допустимо и правилно. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че в случая са установени всички елементи от фактическия състав на изведената от закона отговорност. Исковата претенция е за вреди, изразяващи се в договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по сключени договори за правна помощ, за осъществена в административни производства правна защита по обжалване на административни актове, отменени с влезли в сила решения на горестоящ административен орган. В случая е доказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, че е налице реално причинена вреда, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение в административни производства по отменени административни актове. По делото са представени изискуемите се от чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата договори между адвоката, осъществил правната защита и клиента, основаващ възмездността на положения от адвоката труд. Доказвано е и реалното заплащане на договорените суми, подлежаща на обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Договорните отношения между адвоката и клиента имат за предмет извършването на определена по обем и естество правна дейност - чл. 24, ал. 1 и чл. 36 от ЗА. При тях адвокатът следва да получи възнаграждение за положения труд, а клиентът да го заплати в размер, който съответства на обема и сложността на извършената работа. Претендираните вреди, доказани по размер, са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт. Адвокатската защита не е задължителна в производството по обжалване по административен ред, но е основно право на всеки гражданин, за да може да защити правата си по най-добрия и ефективен начин. Административният орган с издаването на оспорените административни актове е дал повод на лицето да потърси адвокатска защита. За ищеца не е налице друг ред за защита и претендиране на имуществените вреди, освен този по ЗОДОВ, при което са неоснователни развитите в касационната жалба на РДГ Велико Търново оплаквания за неправилност на съдебното решение поради постановяването му в противоречие с разпоредбата на чл. 12, ал. 3 АПК. Правилно с обжалваното решение съдът е определил размера на дължимото се обезщетение. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА, в действащата редакция, размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се съобразяват минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото размерът им следва да се определя от едновременното приложение на два обективни критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. В случая е установено, че един и същ адвокат е ангажиран от ищеца в производството по обжалване на шест еднотипни заповеди. Правната защита се изразява в подаване на жалби, които са с едно и също съдържание относно твърдените факти и приложение на закона към тях, разликата е единствено в посочения оспорен акт, споровете не се отличават с правна и фактическа сложност. При така установените обстоятелства и при съобразяване на обема на осъществената правна защита изводът на първоинстанционния съд обуславящ присъдения размер на дължимото се обезщетение се явява обоснован. При посоченото неоснователен е единствения довод в касационната жалба на „Елваис“ ООД, че всеки административен акт е обжалван с отделна жалба, с положен труд и вложени знания и усилия по нея. С оглед изложеното касационните жалби се явяват неоснователни, а обжалваното с нея съдебно решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора исканията за присъждане на разноски по делото са неоснователни. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,