Определение № 6673 от 31.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4846/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от АПК. Образувано е по частна жалба на Агенция "Пътна инфраструктура", подадена чрез процесуален представител против Определение № 372/12.01.2024 г., постановено по административно дело № 215/2024 г. по описа на Върховния административен съд, Седмо отделение. С оспореното определение е оставена без разглеждане частна жалба на агенцията срещу Определение № 1954/03.11.2023 г. по касационно административен характер дело № 644/2023 г. на Административен съд – Благоевград, и е прекратено производството по делото. В частната жалба се сочи неправилност на оспореното определение, поради което се иска неговата отмяна, ведно със съответните последици. Ответната страна „Транс Лукс“ ООД чрез адвокат Й. Л. изразява становище за неоснователност на частната жалба, поради което моли съдебното определение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение. Подадена е втора частна жалба от страна на „Транс Лукс“ ООД чрез адвокат Лалова против Определение № 2956/12.03.2024 г., с което Върховният административен съд, в производство по реда на чл. 248 ГПК е отхвърлил искането на дружеството за допълване на Определение № 372/12.01.2024 г., в частта за разноските. По изложени съображения се иска отмяна на определението, като се присъдят съответните разноски. С доводи за оспорване на втората частна жалба, процесуален представител на Агенция "Пътна инфраструктура" моли същата да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, счита частната жалба срещу същинското определение за процесуално допустима, като подадена от активно легитимирана страна и в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество намира същата за неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред тричленния състав на Върховния административен съд е определение, с което Административен съд – Благоевград е спрял производството по касационно дело от административен характер поради отправено преюдициално запитване по друго дело, до произнасяне на Съда на Европейския съюз по дело № С-61/2023 г., тъй като поставения пред СЕС въпрос е от съществено значение за решаване на делото. За да остави без разглеждане частната жалба срещу това определение, съставът на Върховния административен съд се е позовал на изричната разпоредба на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК, съгласно която при отправяне на преюдициално запитване до СЕС, съдът спира производството по делото, като определението не подлежи на обжалване. Приел е, че тази норма е приложима и при хипотезата, в която има отправено преюдициално запитване от друг национален съд на държава членка или от национален съд на друга държава членка, тъй като решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България. Оспореното определение е правилно. Съгласно чл. 229, ал. 1 АПК преграждащите определения, каквото безспорно е определението за спиране, подлежат на обжалване с частна жалба. Изричната разпоредба на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК, субсидиарно приложима на основание чл. 144 АПК предвижда изключение от това правило. Действително законът не конкретизира дали въведената забрана за инстанционен контрол касае хипотезата, в която запитването е отправено от съда по висящото дело, чието разрешаване е преценено, че предполага съответното тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз, или касае и случаите, при които има отправено преюдициално запитване от друг национален съд на държава членка или от национален съд на друга държава членка, което има значение за разглеждания спор. Доколкото обаче решението на Съда на Европейския съюз има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България, а не само за съда, отправил запитването, разпоредбата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК следва да обхваща и двете хипотези. Необжалваемостта на определението за спиране и в конкретната хипотеза се извежда именно от механизма на преюдициалното запитване и неговата цел, насочена към гарантиране на еднаквото приложение на правото на Европейския съюз от всички държави членки. Споделяем е и изводът, че спирането на производството е пряка последица от правомощието на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС, поради което и друг съд, пред който са поставени същите правни въпроси, предмет на преюдициално запитване по друго дело, има аналогични правомощия като състава на съда, който вече е отправил такова запитване. Затова и определението, с което е извършена преценка, че произнасянето му е пряко обусловено от отговора по вече заявен преюдициален спор, също би следвало да е изключено от обхвата на инстанционния контрол по силата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК, независимо от основанието, на което е спряно съдебното производство. Освен по изложените съображения, изводът на тричленния състав на Върховния административен съд за недопустимост на частна жалба е правилен и на още едно независимо основание. Частната жалба, с която е сезиран тричленния състав на Върховния административен съд е насочена срещу определение, постановено в производство по чл. 63в ЗАНН, във връзка с чл. 208 и следващите от АПК. Актовете по чл. 58д ЗАНН подлежат на обжалване или протестиране пред районния съд, в района на който е извършено или довършено нарушението, а за нарушенията, извършени в чужбина – пред Софийския районен съд. В теорията и съдебната практика е безспорно прието, че с оглед наличието на постановен правоохранителен акт от наказващия орган, в производството по обжалването на тези актове районният съд разглежда делото като въззивна инстанция като едновременно с това се явява първа съдебна инстанция в това производство, а административният съд се явява втора касационна инстанция, която се произнася с окончателен съдебен акт. В досегашната си практика по тълкувателни дела Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд приема, че препращането в разпоредбата на чл. 63, ал. 1, изр. 2 ЗАНН (съответно чл. 63в ЗАНН, в действащата към момента редакция) към глава дванадесета от АПК касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд, и то доколкото не противоречи на НПК. Производствата по съдебен контрол върху актовете на наказващия орган по реда на ЗАНН са двуинстанционни и се развиват пред районния съд – действащ като първа съдебна инстанция, и административния съд – действащ като контролно-отменителна (касационна) инстанция. Нито от разпоредбите на ЗАНН, нито от тези на глава дванадесета от АПК може да бъде направен извод, че постановено от административния съд определение за спиране на производство по обжалване на решение на районния съд, с което е осъществен контрол върху акт по чл. 58д ЗАНН, подлежи на обжалване пред ВАС. Особеният ред на обжалване на акта по осъществения съдебен контрол при обжалването на актовете по чл. 58д ЗАНН, който смесва административни и наказателно процесуалноправни елементи, не може да се прилага по аналогия в съдебно производство, чийто предмет е не решение на районния съд, както изрично е указано в закона, а акт на прекратяване/спиране на съдебното производство в предвидените от закона случаи. Следва да се съобрази, че липсва препращаща норма в ЗАНН към реда за обжалване на определенията и разпорежданията по глава тринадесета от АПК. Отношението на ЗАНН към АПК е специален към общ закон, следователно винаги се прилагат специалните процесуални средства за защита, които предвижда ЗАНН, а правилата по АПК се прилагат само когато има изрично препращане и само в обема на това препращане. Препращането с нормата на чл. 63в ЗАНН е ограничено единствено до решението на районния съд, с което са упражнени правомощията му по чл. 63, ал. 2 ЗАНН. По изложените съображения, частната жалба е процесуално недопустима, като подадена срещу съдебен акт, който не подлежи на контрол пред Върховен административен съд. Обжалваното определение е правилно и съответно на материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора разноски не следва да бъдат присъждани на ответната страна „Транс Лукс“ ООД. Съгласно чл. 81 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Цитираната разпоредба се отнася до съдебни актове /решения или определения/, с които спорът се разрешава по същество. Постановеното по делото определение не разрешава спора по същество, поради което по искането за разноски за водене на делото във Върховния административен съд следва да се произнесе административният съд при произнасянето по съществото на спора. След възобновяване на производството и разглеждането на делото, и с оглед на изхода от него, решаващият съд следва да се произнесе и по искането за присъждане на разноски за настоящото производство. Втората частна жалба насочена срещу определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК е допустима, но неоснователна по същите съображения, които са изложени по – горе. Мотиви в същия смисъл е изложил Върховният административен съд в атакувания съдебен акт, с който е отхвърлил искането на „Транс Лукс“ ООД за допълване на същинското определение в частта за разноските, поради което същият следва да бъде оставен в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,