Определение № 5933 от 15.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3560/2024 г.

Производството е по реда на чл.229 и следващите от АПК. Образувано е по частна жалба на Б. К. Г. – прокурор в СРП, подадена против Определение № 2322 от 01.03.2024 г., постановено по адм. дело № 2222/2024 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата на Г., подадена в качеството му на заместник районен прокурор на Софийска районна прокуратура, срещу Заповед № РД-04-434/05.12.2023г. на изпълняващ функциите главен прокурор на Република България и е постановено прекратяване на съдебното производство. Жалбоподателят излага съображения, че определението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, тъй като е постановено в нарушение на на АПК. Твърди, че оспорената заповед представлява подлежащ на обжалване административен акт, с който се засягат негови права и законни интереси и се позовава на разпоредбите на чл.6 от КЗПЧОС и чл.57, ал.2 във вр. чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България. В заключение прави искане да бъде отменено обжалваното определение и производството да бъде върнато на АССГ за разглеждане на подадената жалба и произнасяне по съществото на правния спор. Ответната страна – и.ф. главен прокурор на Република България, чрез процесуалния си представител ст. експерт - юрк. К. А., е подал писмен отговор, с който оспорва частната жалба като неоснователна. Счита, че постановеното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, Шесто отделение, при извършената служебна проверка намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без разглеждане жалбата на Б. Г. против Заповед № РД-04-434/05.12.2023г. на изпълняващ функциите главен прокурор на Република България, с която е наредено с която е наредено да се извърши проверка на място в Софийска районна прокуратура на работата на прокурор Г. по възложените му преписки и досъдебни производства. За да остави жалба без разглеждане и да прекрати производството по делото АССГ е приел, че оспорената заповед представлява вътрешноведомствен акт по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, издаден на основание чл. чл.138, ал.1, т.1 и т.7 от Закона за съдебната власт и има организационен характер. Същата не засяга субективни права или законни интереси на граждани или юридически лица, различни от адресата, а освен това не накърнява и правата на жалбоподателя. С оглед изложеното е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Настоящият съдебен състав, съобразявайки съдържанието на обжалвания акт, споделя извода на първоинстанционния съд, че се касае за вътрешнослужебен акт, тъй като издателят на акта и неговият адресат са в структурата на Прокуратурата на Република България, жалбоподателят йерархично е подчинен на издателя на заповедта, а съдържащите се в нея разпореждания имат единствено вътрешно служебен характер, доколкото разпоредената проверка е обоснована с осъществяване на обективна оценка на работата на прокурор Г., установяване на добри практики, пропуски и нарушения в дейността му, както и основания за поощрение и предприемане на съответни организационни и/или дисциплинарни мерки. По силата на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да обжалват пред съд всички административни актове, ако тези актове нарушават или застрашават техни права или законни интереси и не са изключени със закон от съдебно обжалване. С обжалваната заповед не се засягат законни права и интереси нито на граждани и/или юридически лица, нито на частния жалбоподател. Инициирането на проверка на дейността на прокурор, каквото е по същество волеизявлението, обективирано в оспорената заповед, само по себе си не може да засегне правата на проверяваното лице. При съобразяване на мотивите за издаване на заповедта очевидно такова засягане би било възможно единствено с последващ акт, основан на резултатите от извършената проверка /и то единствено ако не са положителни за жалбоподателя, което не може да се предпоставя/, с оглед на което и по аргумент от чл.21, ал.5 от АПК, както и предвид изричната разпоредба на чл.2, ал.2 от АПК, процесната заповед не подлежи на съдебен контрол, както правилно е приел и АССГ. С оглед конкретно оплакване на частния жалбоподател във връзка с приложимостта на чл.120, ал.2 от КРБ, съдът намира за нужно да посочи, че Конституционният съд на Република България е приел в мотивите към Решение № 21 от 26.10.1995 по конституционно дело № 18 от 1995 г., че вътрешноведомствените актове остават извън кръга на съдебно обжалваемите такива не поради вида си, а защото липсва едно от конституционните условия на чл. 120, ал. 2 от Конституцията - да са нарушени или застрашени права или законни интереси на граждани и/или юридически лица. На това основание вътрешнослужебните административни актове, какъвто несъмнено представлява и процесната заповед, не подлежат на съдебно обжалване, вкл. и на основание общата клауза на чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Единственото изключение е, когато административният акт губи своя вътрешен характер и проявява действие "навън" - спрямо трети лица (граждани и юридически лица), но настоящият случай несъмнено не е такъв. С оглед на изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход от производството частния жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. По изложените съображения Върховният административен съд, състав на Шесто отделение,