Решение № 473 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 612/2009 г.

Решение № 473 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 612/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 543 от 26.06.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 430 от 1.12.2008 г. по гр. д. № 1814/08 г. на Софийския градски съд. Касаторите В. И. С., М. Г. Н., В. Н. С., Ц. Н. С., С. Р. М., Х. Г. К., Е. Г. В. и Е. Н. Р. поддържат касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като решението е постановено без въззивният съд да е взел предвид направеното във въззивната жалба искане за отстраняване на нередовност по исковата молба и в нарушение на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, според която извлечението от емлячния регистър е годно доказателство за собственост. Ответниците ОС "З" - О. купел, гр. София, Д. г. с. гр. С. и Р. д. по г. с. гр. не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение в сила е оставено решението от 12.03.2008 г. по гр. д. № 10105/07 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявени от касаторите искове по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване правото на наследниците на И. Г. за възстановяване на собствеността върху земи и гори от горския фонд, находящи се в землището на с. В., подробно описани. Въззивният съд приел, че заявените фактически обстоятелства очертават като предмет на делото принадлежността на спорните имоти при одържавяването им в 1948 г. в патримониума на И. Г. Той е починал преди това, през 1928 г. и тъй като не е бил жив към релевантния за спора минал момент, то ищците - негови наследници, само на това основание не са легитимирани да искат възстановяване на собствеността. На следващо място съдът счел, че не е установено наследодателят да е бил собственик на всички земеделски земи и гори, защото не е ясно дали вписванията предхождат или следват смъртта му, а и емлячният регистър по начало не е годно доказателство, удостоверяващо правото на собственост. Като писмено доказателство той има доказателствена стойност в административното производство по чл. 13 ЗВСГЗГФ, но в исковото производство правото на собственост следва да се установи в съответствие с въведения придобивен способ, което в случая не е сторено. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по материалноправния въпрос дали емлячните регистри са годно доказателство, установяващо правото на собственост върху имоти от горския фонд. Съгласно чл. 291, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира за правилна тази съдебна практика, според която извлечения от емлячния и данъчния регистър и данъчни партиди на наследодателя са годни доказателства за установяване правото на собственост по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ. Посочената разпоредба предвижда собствеността на подлежащите на възстановяване гори и земи от горския фонд да се доказва както с документи, които имат пряко доказателствено значение /нотариален или крепостен акт/, така и с такива с косвен характер, но на които законодателят също е придал доказателствена стойност с оглед улесняване на собствениците при възстановяване на имотите им, предвид отдалечения момент на придобиването на собствеността. При тази законодателна уредба ако страната представи документ от втората група и при липса на други доказателства, които да опровергават установената с него принадлежност на правото на собственост, следва да се приеме, че ищецът или неговият наследодател са били собственици на имота и имат право да им бъде възстановен. Извлеченията от емлячните и данъчните регистри /книги/ принадлежат към категорията несамостоятелни /косвени/ доказателствени средства. Историческият преглед на законодателството сочи, че терминът "емлячни регистри", без да е имал легално определение, е намирал употреба в закони от различни периоди със значение на данъчни регистри, чието основно предназначение е описанието, категоризацията и оценката на недвижимите имоти за данъчни цели. Като синоними са използувани данъчна - емлячна книга; данъчна - емлячна оценка. Такива са например: Закон за гражданското съдопроизводство от 1930 г. - чл. 791 /985/, ал. 2; Закон за уреждане недвижимата собственост в земите, присъединени към Ц. 1913 и 1915 години /от 1941 г./ - чл. 2, забележка, и др. Известни са емлячни регистри от 1911, 1929, 1935 години, а за Ю. Д. - 1940 г. С оглед на тези съображения касационната жалба е основателна. Обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ и чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Като основание на претендираното правото на възстановяване на собствеността върху гори и земи от горския фонд е въведено твърдение за наследствено правоприемство от И. Г., починал на 4.12.1928 г., и оставил за наследници по закон Н. И. Г. - наследодател на ищците, починал в 1977 г., и Й. И. Г., починала през 1958 г. като вдовица без деца. Не са заявени обстоятелства, водещи до придобиване на собствеността от прекия наследодател на ищците на самостоятелно основание. С оглед на тези твърдения и при заявено искане правото да бъде признато на наследниците на лицето, от което имотите първоначално произхождат, следва да се приеме, че въззивният съд не е имал основание да обсъжда извършено ли е изменение на иска и допустимо ли е същото. Порокът на обжалваното решение произтича и от обстоятелството, че въззивният съд не е изградил фактическите си и правни изводи въз основа и на представения препис-извлечение от емлячния регистър, в който на наследниците на И. Г. са записани следните гори в с. В. в местността "Б" с площ 6.3 дка; в местността "К" от 1.300 дка; в местността "Б" от 2.5 дка; в местността "Д" от 1.5 дка; в местността "Я" - 2.000 дка и в м. "Т" - 4.000 дка. Представен е и н. а. № 35 от 22.11.1918 г. за право на собственост върху недвижими имоти чрез обстоятелствена проверка, от който е видно, че И. Г. е признат за собственик по наследство и давностно владение на: ливада в местността "Б" от 1.100 дка, и на гори: в местността "Б" с площ 6.300 дка; в местността "Я" - 2.000 дка и в м. "П" от 5.000 дка. Въз основа съвкупната преценка на тези доказателства, вторият от които попада в категорията документи с пряко доказателствено значение, следва да се признае правото на наследниците на И. Г. да възстановят собствеността си върху посочените гори и земи по реда на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Същевременно следва да се посочи, че искът може да бъде уважен без в документите, съставляващи доказателства за правото на собственост, да фигурират наследниците. Това е така, защото правото на възстановяване на собствеността като имуществено право е наследимо. Когато г. са записани на името на починало лице, то на практика те са отнети от наследниците му. Допустимостта на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ се определя от незаявяването на имота за възстановяване пред ОС "З" в срока по ал. 1, а не от обстоятелството кои лица са поискали възстановяване на собствеността. Затова, като е приел, че искът е неоснователен, защото наследодателят на ищците е починал преди одържавяването, въззивният съд е нарушил материалния закон. В обобщение, като неправилно въззивното решение и потвърденият с него първоинстанционен съдебен акт следва да бъдат отменени. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК следва да се реши от Върховния касационен съд, като искът бъде уважен. Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.