Решение № 8475 от 03.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 342/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. П. П. против решение № 9428 от 30.10.2025 г., постановено по адм. дело № 849/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от него срещу Министерството на околната среда и водите (МОСВ) искове за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода от март 2024 г. до 22.05.2024 г. като последица от твърдяната нищожност на т. 2 от Заповед № РД-489 от 26.06.2019 г. на министъра на околната среда и водите, ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, и касаторът е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. С доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, иска неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Ответната страна – Министерството на околната среда и водите, чрез гл. юрисконсулт В. Р. и Т. Т., в писмен отговор излагат становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и е процесуално допустима. Производството пред Административен съд – Пловдив е образувано по искова молба на Д. П. П. срещу Министерството на околната среда и водите, с която на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) е предявил иск за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени в периода от 03.2024 г. до 22.05.2024 г., ведно със законната лихва, като последица от твърдяната нищожност на т. 2 от Заповед № РД-489 от 26.06.2019 г. на министъра на околната среда и водите. С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявените искове и е осъдил ищеца да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. За да постанови този резултат, съдът е приел, че искането за установяване на нищожността е допустимо, но неоснователно, тъй като заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената форма и при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила или на такова в противоречие с материалния закон, което да обоснове нейната нищожност. Прието е, че са спазени нормативните изисквания относно броя и местоположението на пунктовете за мониторинг, а изборът на конкретното им местоположение в установените нормативни граници е въпрос на целесъобразност. Поради липсата на нищожен административен акт съдът е счел за недоказана първата предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и е отхвърлил исковата претенция. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 204, ал. 3 АПК, когато вредите са причинени от нищожен административен акт, установяването на нищожността се извършва от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. За основателността на претенцията следва да са налице кумулативно нищожен административен акт, настъпила вреда и пряка и непосредствена причинна връзка между тях. Липсата на която и да е от тези предпоставки изключва отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че заповедта, на която се основава претенцията за обезщетяване на причинени неимуществени вреди не е засегната от порок, обуславящ нейната нищожност. Нищожността е най-тежката форма на незаконосъобразност и предполага особено съществен порок, който лишава административното волеизявление от правно действие. В случая заповедта е издадена от компетентен орган – заместник-министъра, на когото е било възложено да осъществява функциите на министъра за съответния период. Актът е съставен в писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за издаването му. Не се установяват и нарушения на административнопроизводствените правила с такава тежест, че да водят до липса на валидно властническо волеизявление. Правилно е прието в обжалваното решение, че не са налице пороци на заповедта относими към материалната и незаконосъобразност, основаващи нейната нищожност. Актът има своето законово основание, като не е налице пълна липса на предпоставките, основаващи издаването му. Неоснователни са възраженията в касационната жалба относно броя и местоположението на пунктовете за мониторинг. Първоинстанционният съд е съпоставил данните по преписката с изискванията на приложимите директиви, Закона за чистотата на атмосферния въздух и Наредби № 7/1999 г., № 12/2010 г. и № 11/2007 г. и обосновано е приел на първо място, че не е установено нарушение на изискуемия се минималния брой пунктове за агломерация Пловдив. Обстоятелството, че според докладите на Регионалната здравна инспекция нормативно определеният брой пунктове не е достатъчен за събирането на по-пълни данни предвид специфичните особености на града, не означава, че нормативният минимум не е спазен, съответно, не може да основе нищожност на заповедта, с която е наредено продължаване редовната експлоатация на действащите автоматични измервателни станции на територията на гр. Пловдив. По отношение на местоположението на станциите от доказателствата се установява, че АИС „Каменица“ е градски фонов пункт, разположен в жилищна градска среда, а АИС „Тракия“ е транспортно ориентиран пункт до кръстовището на бул. „Освобождение“ и бул. „Съединение“, при транспортен поток над 10 000 моторни превозни средства дневно. Не са представени данни, които да опровергават констатациите на специално назначените комисии относно съответствието на двата пункта с нормативните изисквания. Протоколите от проверките през 2022 г. не са използвани от първоинстанционния съд като основание за последващо саниране на заповедта, а като доказателства за обективните характеристики на площадките, обсъдени наред с документите относно процедурата по избора и преместването на пунктовете. Поради това неоснователно е възражението, че изводите на съда са основани единствено на доказателства, съставени след издаването на административния акт. Неоснователно е и оплакването за неправилно разпределяне на доказателствената тежест и за непълнота на дадените указания. Първоинстанционният съд е указал на страните да установят фактите, на които основават своите искания и възражения, като не е длъжен да посочва конкретните доказателствени средства, които следва да бъдат представени. В производството по чл. 204, ал. 3 АПК ищецът следва да въведе и докаже фактите, от които извежда нищожността на акта, както и вредите и причинната връзка. Касаторът не сочи конкретно доказателство, което не е могъл да представи, нито относимо обстоятелство, останало неизяснено поради поведението на съда, поради което не е установено ограничаване на правото му на защита. Неоснователно е и оплакването за липса на мотиви, тъй като първоинстанционният съд е обсъдил относимите доказателства и е изложил съображения по решаващите за спора въпроси. Представената медицинска документация е неотносима към валидността на заповедта. Доколкото е представена за установяване на вредите, тя е съставена след заявения в иска период и не доказва сама по себе си пряка причинна връзка между здравословното състояние на ищеца и сочения за нищожен административен акт. След като правилно е прието, че заповедта не е нищожна, липсва първата необходима предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което исковата претенция правилно е отхвърлена. Във връзка с доводите в касационната жалба следва да се отбележи, че макар и заповедта, на която се основава предявения иск да не е нищожна, при посочените и въведени от практиката на съда критерии, които съдебният състав споделя, то това не освобождава администрацията от изпълнение на въведените задължения по чл. 12, ал. 4 от Наредба № 7 от 3.05.1999 г. за оценка и управление качеството на атмосферния въздух, при избор на ПМ по предходните алинеи да се изпълняват условията съгласно приложение № 2. Съгласно т. 2 от приложението, наименовано Условия за избор и разполагане на пунктовете за мониторинг в рамките на отделните райони, определянето на местата, в които вероятността за превишаване на нормите за КАВ е най-голяма, е въз основа на извършения анализ по т. 1, като съгласно т. 6 от него изборът (местоположението) на ПМ следва да се преразглежда редовно през период от три години, т. е. не да се извършват констатации относно това, дали един действащ пункт за мониторинг отговаря на законовите изисквания, а дали е необходимо преместването му (или въвеждане на нов) на място, където вероятността за превишаване на нормите за качеството на атмосферния въздух е най-голяма. При това при преценката следва да се спазят и изискванията, въведени с Приложение № 6 към чл. 11 от Наредба № 12 от 15.07.2010 г. за норми за селен диоксид, азотен диоксид, фини прахови частици, олово, бензен, въглероден оксид и озон в атмосферния въздух. Следва също да се отбележи че не се установява министърът на околната среда и водите да е изпълнил задължението си по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за оценка и управление качеството на атмосферния въздух, а именно, да издаде Инструкция за реда и начина за избор на пунктове за мониторинг (ПМ) и извършване на представителни програми от измервания по ал. 1 в съответните райони на територията на страната. При този изход на спора, искането на Mинистерството на околната среда и водите за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено, поради което на основание чл. 143, ал. 3 АПК, във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за правната помощ, касационния жалбоподател следва да заплати на МОСВ юрисконсултско възнаграждение в размер на 103 евро. Водим от горното и на основание, и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд,