Определение № 121 от 31.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 876/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото Е. Н. С. срещу определение № 32/18.01.2022 г., постановено по частно възз. гр. дело № 625/2021 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 1146/21.10.2021 г. по гр. дело № 2111/2021 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), с което е прекратено производството по делото. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. В изложението, инкорпорирано в частната касационна жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: недопустим ли е иск по чл. 2в от ЗОДОВ, с който се претендира обезщетение за вреди под формата на разпореждане за извършване на действие, изразяващо се в определяне на срок на законодателния орган на държавата-членка да транспонира директиви, когато пострадалият от неизпълнението на задължението на държавата-членка не претендира парично обезщетение, тъй като то не би могло да репарира причинените вреди. Формулирани са и „подвъпроси“, които според жалбоподателката се включват в горния въпрос, а именно: а) допустимо ли е претендирането на обезщетение под формата на разпореждане за извършване на действие/бездействие по чл. 2в от ЗОДОВ, когато единствено с него ще бъде преустановено допуснато нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), а само това би довело до обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца; б) има ли държавата дискреция дали да имплементира директива, чийто срок за транспониране е изтекъл, така, че да постигне целения от нея резултат, или дискрецията се отнася само до формата, в която ще избере да я имплементира, стига да бъде постигнат целеният от нея резултат; в) ако отговорът на „първия“ въпрос е положителен и бъде прието, че държавата-членка няма дискреция дали да имплементира директива така, че да постигне целения от нея резултат, нарушен ли би бил принципът на разделение на властите, ако националният съд разпореди на законодателя да изпълни задължението си, произтичащо от ПЕС и имплементира директивата. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с §§ 40-43 на решение от 05.03.1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, §§ 40-46 на решение от 04.07.2000 г. по дело С-352/98, § 81 на решение от 08.11.2011 г. по дело Т-88/09, § 76 на решение от 14.06.2012 г. по дело С-606/10, § 10 на решение от 26.04.1988 г. по дело С-74/86, § 22 на решение от 13.07.2000 г. по дело С-160/99, § 13 на решение от 07.07.2005 г. по дело С-214/04, § 33 на решение от 29.06.2006 г. по дело С-487/04 на Съда на Европейския съюз (СЕС). Сочи се и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, но в тази връзка се поддържа единствено, че горните въпроси са „от значение за развитието на практиката“, тъй като нямат отговор в националната съдебна практика, но са изяснени в решенията на СЕС, с които въззивният съд не се е съобразил, т.е. – отново се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2, а не това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Прави се и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по така формулираните правни въпроси. Ответникът по делото – Народното събрание, в отговора на частната касационна жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата, като също се позовава на практиката на СЕС. За да потвърди първоинстанционното определение на ПОС, въззивният съд е установил следното: Искът, предявен по делото от жалбоподателката е със следния петитум: съдът да задължи ответника – Народното събрание (НС) в срок от 6 месеца да транспонира коректно Директива 2001/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 03.12.2001 г. относно общата безопасност на продуктите и Директива 85/374/ЕИО на Съвета от 25.07.1985 г. за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно отговорността за вреди, причинени от дефект на стока; като отпадне тяхното стеснително тълкуване и се гарантира постигането на заложените с тях цели. Жалбоподателката е основала иска си на следните твърдения: На 12.08.2016 г. тя посетила с двегодишното си дете Н. строителен магазин в [населено място], в който някои от предлаганите стоки били със значителна тежест и размери. В момент, в който детето не било у нея, то се хванало с ръце за ръба на неукрепена мебел – керамична мивка, вградена в шкаф за баня, в резултат на което мивката се преобърнала върху него и му причинила травми, в резултат на които то умира. Образуваното по случая срещу неизвестен извършител досъдебно производство за причиняване на смърт по непредпазливост, е било прекратено с прокурорско постановление от 22.11.2017 г., при обжалването на което и двете съдебни инстанции са го потвърдили с мотива, че към датата на събитието липсва вътрешно-правна нормативна уредба, която да задължава определено лице или лица в търговските обекти да обезопасяват по конкретен начин предлаганата на клиентите стока, относно начина на подредбата ѝ и нейното укрепване. Извършената проверка от областната инспекция по труда не установила нарушения и на трудовото законодателство. Жалбоподателката-ищца изтъква, че в правото на ЕС безопасността на стоките, включително тези, които са достъпни за потребителите, дори когато не са предназначени за тях, се регламентира от Директива 2001/95/ЕО и Директива 85/374/ЕИО, като и двете са в сила към 12.08.2016 г. и Република България е имала задължение да постигне предписаните от тях резултати. Ищцата е изложила и съображения, че при транспонирането на тези директиви били допуснати неточности, вследствие на което националното законодателство (ЗЗП) недопустимо стеснява обхвата на приложение на двете директиви, в резултат на което ответникът НС затруднява съществено възможността правните субекти да защитят правата си, и което, според ищцата, съставлява явно нарушение на правото на ЕС, непреустановено и до настоящия момент. Жалбоподателката е изложила и твърдения, че от това поведение на ответника тя търпи вреди – чувства на гняв и безсилие от това, че същият е допуснал и продължава да допуска нетранспониране на директиви, като с това си поведение допринася за лишаване от човешки животи, за което ищцата смята, основавайки се на чл. 4, § 3 от ДЕС и произтичащия от него принцип на ефективност, че има право да иска осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, и конкретно, че има право да претендира за съдебно разпореждане ответникът да предприеме конкретни действия по точното транспониране на вторичното законодателство на ЕС – като форма на обезщетение, което би довело до смекчаване на изпитваните от нея силни негативни чувства и би довело до усещане за облекчение, тъй като би бил решен проблем, застрашаващ живота на българските деца. Въззивният съд е изтъкнал, че ищцата изрично заявява по делото, че не формулира какво следва да се разбира под „коректно“ транспониране от ответника НС на двете посочени директиви, тъй като (както самата тя сочи), как следва да постигне целения с тях резултат, е изцяло в дискрецията на ответника, и нито съдът може да му налага, нито тя има право да изисква конкретни законодателни изменения, което би било в противоречие с принципа на разделение на властите. Затова жалбоподателката поддържа, че търсената от нея защита се свежда до констатиране от съда на некоректното транспониране на двете директиви в посочените от нея части и определяне на обезщетение под формата на съдебно разпореждане за точното им транспониране, позволяващо постигане на заложените в него цели. При така установеното по делото, въззивният съд е посочил, че предвид въведените от ищцата твърдения, окръжният съд е квалифицирал иска ѝ като такъв по чл. 2в от ЗОДОВ, като е приел, че НС е надлежно пасивно процесуално легитимиран ответник по претенции за вреди, произтичащи от законотворческата му дейност, други приети от него актове или негови бездействия. Апелативният съд е намерил за неправилни два от аргументите на първата инстанция за недопустимостта на предявения по делото иск и за прекратяването на производството по него, но е споделил изцяло третият такъв аргумент, а именно – че претендираното от ищцата осъждане на ответника НС е недопустимо да бъде разгледано, тъй като това неминуемо би довело до противоречие с установения от КРБ, принцип на разделение на властите. В тази връзка въззивният съд отново е изтъкнал, че предмет на иска е присъждане на обезщетение, изразяващо се във вменяване в задължение на ответника НС в определен срок да транспонира двете посочени по-горе директиви коректно, като отпадне тяхното стеснително тълкуване и се гарантира постигането на заложените с тях цели. Съдът се е позовал на чл. 8 от КРБ, съгласно който, държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна, които са независими една от друга, като посоченият ответник – НС е държавен орган, осъществяващ законодателната власт. Изтъкнал е и че всяка една от трите власти в рамките на Конституцията осъществява самостоятелно своите правомощия, поради което механизмът на взаимодействие помежду им изключва налагане на действия или предписване на актове, лишаващи органите на съответната власт от гарантираните им от Конституцията самостоятелност и дискреционна преценка в процеса на осъществяване на правомощията, които имат; позовал се е в тази връзка и на решение № 3/07.07.2015 г. по конст. дело № 13/2014 г. на Конституционния съд. С оглед на това, ПАС е намерил за недопустимо съдът, като орган на съдебната власт, да налага действия и вменява задължения на ответника НС, като орган на законодателната власт, пряко свързани с осъществяваните от него правомощия. В заключение и въззивният съд е приел, че предявеният по делото иск е недопустим, като противоречащ на Конституцията и въведения с нея принцип на разделение на властите. Настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно определение, като съображенията за това са следните: Основният правен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателката, съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, но само в първата му част: „недопустим ли е иск по чл. 2в от ЗОДОВ, с който се претендира обезщетение за вреди под формата на разпореждане за извършване на действие, изразяващо се в определяне на срок на законодателния орган на държавата-членка да транспонира директиви“. Не е налице обаче наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд е разрешил този въпрос не в противоречие, а в съответствие с практиката на СЕС, включително – посочената такава от страна на жалбоподателката. Настоящата инстанция намира, че отговорът на този въпрос ясно и еднозначно произтича от практиката на СЕС, и той е следният: Иск, с който се претендира обезщетение за вреди под формата на постановяване на съдебно разпореждане (решение) за извършване в определен срок от законодателния орган – НС на действие, изразяващо се в това да транспонира (изобщо, респ. – „коректно“ – така, че да бъдат постигнати целите им, какъвто е настоящият случай) директиви на ЕС, е процесуално недопустим (както по реда на специалния ЗОДОВ, така и по общия исков ред), тъй като е в пряко противоречие с принципа на разделение на властите, който е установен не само в националното ни право с КРБ, а несъмнено е и един от основополагащите общи правни принципи на правото на ЕС. Съображенията за това са следните: Съгласно практиката на СЕС (решение от 14.06.2012 г. по дело С-606/10, решение от 26.04.1988 г. по дело С-74/86, решение от 13.07.2000 г. по дело С-160/99, решение от 07.07.2005 г. по дело С-214/04, решение от 29.06.2006 г. по дело С-487/04 и др.), принципите на ефективност и на правна сигурност (които също са основополагащи общи правни принципи на правото на ЕС) изискват яснота и точност на прилагане на правните норми, респ. – изискват НС, в качеството си на законодателен орган, да транспонира директивите на ЕС по такъв начин, че ефективно да бъдат постигнати заложените в тях цели и правен резултат. Без съмнение, при неизпълнение на това задължение НС (също в качеството си на законодателен орган, респ. – и на процесуален субституент на държавата) носи деликтна отговорност и дължи обезщетение за причинените от това вреди, ако нарушението е достатъчно съществено – чл. 2в от ЗОДОВ, във вр. с чл. 7 от КРБ, както и решение от 05.03.1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93. Практиката на СЕС (решение от 10.05.2006 г. по дело Т-279/03, решение от 08.11.2011 г. по дело Т-88/09, решение от 09.09.2020 г. по дело Т-381/15, решение от 05.03.1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, решение от 04.07.2000 г. по дело С-352/98) приема също, че не е изключено присъждане на обезщетение в натура и изобщо всякаква форма на обезщетение, включително – при необходимост – под формата на разпореждане за извършване на действие или бездействие, но само ако тази форма на обезщетение съответства на общите за държавите-членки основни принципи на правото в областта на извъндоговорната отговорност. В § 56 на решение от 09.09.2020 г. по дело Т-381/15 е прието, че подобно искане за разпореждане за сключване от Комисията в определен срок на договори за делегиране при непряко управление е в противоречие с („не позволява да се гарантира спазването на“) принципа на добро финансово управление, който е общ принцип на ПЕС. Следователно иск, който е в очевидно противоречие с много по-значимия, основополагащ общ правен принципи на правото на ЕС и на вътрешното право на всяка една от държавите-членки – този на разделение на властите, е недопустим по аргумент за по-силното основание. Очевидно несъвместимо с този принцип и правно нетърпимо, а следователно – и нищожно, като противоречащо на обществения ред (а не недопустимо), би било всяко съдебно решение (или акт на друг правоприлагащ юрисдикционен орган, който също не разполага нито със законодателна инициатива, нито с контролни правомощия спрямо законодателната дейност), с което законодателният орган би бил задължен изобщо или в определен срок да приеме или измени закон, с който да траспонира или да обезпечи „коректно“ траспониране (така, че да бъдат постигнати целите ѝ) на директива на ЕС. Самата жалбоподателка-ищаца сочи по настоящото дело (включително в частната си касационна жалба), че нито съдът може да налага на ответника НС, нито тя има право да изисква конкретни законодателни изменения, което би било в противоречие с принципа за разделение на властите. Липсата на такава конкретност в петитума на исковата ѝ молба, което жалбоподателката изтъква като аргумент за допустимост на иска ѝ, по никакъв начин не променя горния извод. С оглед това, настоящата инстанция намира, че като е приел иска на жалбоподателката за процесуално недопустим, въззивният съд е разрешил първата част от основния формулиран от нея въпрос, не в противоречие, а в съответствие с практиката на СЕС. Останалата част от основния правен въпрос, както и трите „подвъпроса“, формулирани от страна на жалбоподателката, не съставляват общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните: От гореизложеното е ясно, че съдебен иск за задължаване на ответника НС да транспонира директива на НС е процесуално недопустим във всички случаи – както като самостоятелно предявен, така и като обективно съединен с иск срещу НС за парично обезщетение. Следователно, за извършването на преценката относно процесуалната (не)допустимост на предявения по настоящото делото иск на жалбоподателката е без никакво значение и обстоятелството, дали парично обезщетение би могло да репарира или не причинените ѝ вреди, още повече, че това обстоятелство би било релевантно единствено при разглеждането по същество на иск за парично обезщетение (чл. 52 от ЗЗД). С оглед на това, втората част от основния правен въпрос, също е без значение за настоящото дело, нито пък е обуславяща решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалвано определение. По аналогични съображения няма основание касационното обжалване да се допуска и по първия „подвъпрос“, тъй като той също по никакъв начин не е обсъждан от апелативния съд и е без значение за делото, а постановката на този въпрос изхода единствено от субективното виждане на жалбоподателката, че само чрез уважаването на предявения от нея иск (който, както вече стана ясно, е процесуално недопустим) би било преустановено, твърдяното от нея нарушение на правото на ЕС, и само това би довело (също според нейната субективна преценка) до репариране на претърпените от нея вреди. В тази връзка следва да се отбележи и че при предявяване на иск по чл. 2в от ЗОДОВ срещу НС за присъждане на парично обезщетение (който иск несъмнено е процесуално допустим), съдът също би установил дали е налице или не достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС (в конкретния случай относно твърдяното „некоректно“ транспониране на двете директиви) и при уважаването на такъв иск би осъдил ответника НС да заплати справедливо по размер парично обезщетение (чл. 52 от ЗЗД), което от своя страна (самото осъждане) би мотивирало законодателния орган да осъществи необходимите промени в закона. Такъв резултат жалбоподателката би могла да постигне и чрез запознаване със случая на народните представители от нейния избирателен район, които да упражнят правото си на законодателна инициатива. Останалите два „подвъпроса“ също не са обсъждани в мотивите към обжалваното въззивно определение и са без значение за делото, тъй като отговорът на единия от тях е очевиден и вече беше посочен по-горе (принципите на ефективност и на правна сигурност несъмнено изискват НС, в качеството си на законодателен орган, да транспонира директивите на ЕС по такъв начин, че ефективно да бъдат постигнати заложените в тях цели), но от това по никакъв начин не следва, че националният съд разполага с правомощие да задължи законодателния орган да осъществи своите правомощия относно транспонирането на директиви на ЕС, тъй като (по вече изложените съображения) това би било в очевидно противоречие с принципа на разделение на властите. Също по гореизложените съображения и предвид разпоредбите на чл. 628 и чл. 629, ал. 3 от ГПК, няма основание и за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по правните въпроси, формулирани от страна на жалбоподателката. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение