Определение № 757 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4389/2019 г.

С определение № 87 от 27 април 2020 г. по делото съдът в настоящия си състав спря производството до постановяването на тълкувателно решение по тълк.д. № 2/2018 г. по описа на ОСТК. Тъй като тълкувателното решение е постановено, е отпаднала пречката пред развитието на делото и производството следва да бъде възобновено. Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. Н. Г., с адрес за призоваване в [населено място], против въззивно решение № 3636 от 20 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1980/2019 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 50287 от 17 октомври 2018 г., постановено по гр.д. № 74975/2015 г. по описа на районния съд в гр. София, в частите му за осъждането на Г. да заплати на „Кос Алфа“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Белица, на основание чл. 203, ал.2, вр. чл. 211 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 26510 лева обезщетение за имуществени вреди, причинени в периода 29.07.-16.08.2013 г., изразяващи се в получаване и невъзстановяване на парични средства на дружеството чрез изтеглянето им от клиентска сметка с титуляр Адвокатско дружество „Д., М. и К.“, и на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата от 14390 лева, получени без основание суми на дружеството за периода 13.09.-29.11.2013 г. чрез изтеглянето им от клиентска сметка с титуляр същото адвокатско дружество. В касационната жалба се заявява, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се и че решението е очевидно неправилно. В тази връзка се сочи, че видно от мотивите на съдебния акт било, че съдът достигнал до взаимно противоречащи си и взаимно изключващи се фактически и правни изводи – прието било, че е налице предявен от ищеца иск за попълване масата на несъстоятелността, поради което според правилата на Търговския закон, родово компетентен да разгледа делото е бил окръжния съд в гр. Благоевград, но въззивният съд приема, че делото не е родово подсъдно на този съд; неправилно и необосновано е прието за неоснователно възражението, че ищецът дължи плащането на държавна такса, тъй като не е налице освобождаване по силата на закона от предварително внасяне на държавна такса по заведени от синдика производства, ако делото не е с предмет попълване масата на несъстоятелността. Неправилно и необосновано не било прието възражение за неподсъдност на делото на районния съд с оглед размера на предявения иск по чл. 203, ал. 2, вр. чл. 211 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД. Неправилно и необосновано не било прието възражението, че синдикът не е имал правомощия да извършва процесуални действия по съдебни производства за периода на спиране на производството по несъстоятелността на длъжника – за периода 07.09.2016 г.-04.10.2017 г. производството по несъстоятелността на длъжника-ищец е спряно, и извършените от синдика действия са нищожни поради липса на правомощия. Съдът не се е произнесъл по голяма част от оплакванията във въззивната жалба, което води до невъзможност да се провери правилността на съдебния акт. Въззивният съд не е съобразил дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск в проекта за доклад по делото – не е посочено изрично на основания на коя от трите хипотези на чл. 203, ал. 2 КТ е квалифициран иска, и в резултат на страните не са дадени точни указания относно подлежащите на доказване факти, неправилно е разпределена и доказателствената тежест между страните, и едва с първоинстанционното решение става ясно, че касаторът-ответник е осъден и на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата 14390 лева, без такъв иск да е предявяван и докладван по делото. Неправилно съдът е приел за законосъобразни изводите на първата инстанция за приложение на последиците по чл. 161 ГПК поради липсата на данни за съставяне на документи за внасяне на сумите на каса в дружеството; не са обсъдени и възраженията във връзка със заявеното от вещото лице, че от проверените счетоводни документи не се установява осчетоводяването на процесната сума като липса. Не са установени предпоставките на чл. 203, ал. 2, вр. чл. 211 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД – към датата на предявяване на иска между ищцовото дружество и ответника не е налице валидно, действащо договорно правоотношение по трудов договор (трудовият договор е прекратен считано от 01.09.2013 г.); не е установено противоправно поведение от страна на ответника и в какво се изразява то – не е доказано наличието на пълномощно касаторът-ответник да сключва договори с трети лица от името на дружеството и да се разпорежда с парични средства по разкрити от дружеството банкови сметки, не е доказано касаторът-ответник да е сключил без знание на дружеството от негово име договор за адвокатска сметка със съответното адвокатско дружество; не е установено касаторът-ответник противоправно да се е разпореждал с налични парични средства по банкова клиентска сметка на адвокатското дружество и да не се е отчитал; не е доказано настъпването на вредоносен резултат в патримониума на дружеството чрез представени писмени доказателства или експертизи, като такива данни не са отразени в годишния финансов отчет на дружеството; не се установява причинно следствена връзка между вредата и противоправното поведение. Неправилно съдът отхвърля възражението, че с част от сумата 14310 лева е заплатено задължение по фактура от 20.12.2013 г. на стойност 12200 лева, за което е приложена фактура, а съдът отказал разпит на свидетел; неправилно е прието, че задължението на дружеството не било възникнало към момента на предаване на сумата 12200 лева. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Въззивният съд съобразява следните обстоятелства: между страните е съществувало трудово правоотношение за длъжността „главен счетоводител“, като трудовият договор е прекратен считано от 01.09.2013 г.; между работодателя и адвокатско дружество е сключен договор за клиентска сметка; касаторът е изтеглил сумите на описаните в исковата молба дати от клиентската сметка; производството пред съда по несъстоятелността на дружеството ищец е спряно на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ в периода 07.09.2016 г.-04.10.2017 г. (исковата молба е предявена на 03.12.2015 г.). Въззивният съд е отрекъл обжалваното първоинстанционно решение да е недопустимо поради неправилно определена родова подсъдност, тъй като предявеният иск не е от категорията на посочените в чл. 649, ал. 1 ТЗ искове и не се прилага предвидената специална компетентност по чл. 649, ал. 5 ТЗ, а местната компетентност следва да се определи съобразно правилата на ГПК. Като неоснователно е определено твърдението, че ищецът е следвало да заплати държавна такса още при предявяването на иска, защото, макар искът да е различен от исковете по чл. 645, 646 и 647 ТЗ, той също е за попълване масата на несъстоятелността, поради което държавна такса не се внася предварително. Като неоснователно е определено твърдението, че искът не е подсъден на районния съд с оглед общата му цена от 42900 лева, тъй като тя представлява именно общата цена на предявените обективно съединени искове (за изтеглени и невъзстановени конкретни суми от сметка на дружеството) срещу длъжника, като цената на всеки от тях като размер на всяка една изтеглена и невъзстановена, съответно неотчетена сума, е под 25000 лева. Като неоснователно е определено твърдението, че синдикът нямал право да извършва процесуални действия по съдебни производства за периода на спиране на производството по несъстоятелност, тъй като със съдебното решение, с което производството е спряно, не са прекратени правомощията на синдика да представлява дружеството във висящите съдебни производства. Прието е, че са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 203, ал. 2, вр. чл. 211 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД, съответно за сумата 26510 лева обезщетение за имуществени вреди, причинени в периода 29.07.-16.08.2013 г., изразяващи се в получаване и невъзстановяване на парични средства на дружеството чрез изтеглянето им от клиентска сметка на адвокатско дружество. Предвид необходимите предпоставки за ангажиране на пълната имуществена отговорност на работника, е възприето, че сумите са били изтеглени от касатора от клиентска сметка на работодателя, а дали касаторът е разполагал с пълномощно да тегли суми от нея, е обстоятелство, което не променя задължението му при изтегляне на суми в брой да ги отчете на работодателя. При доказателствена тежест за касатора е отречено да е установено, че е изразходвал суми от 10400 лева, изтеглени на 29.07.2013 г., и 15000 лева, изтеглени на 30.07.2013 г., като те са били предадени на ръка на управителя на дружеството, тъй като свидетелски показания не са депозирани, а според счетоводната експертиза не може да се направи извод дали тези суми са били внесени в касата на работодателя, тъй като от негова страна не е представена касова книга, разходни или приходни касови ордери. В тази връзка е посочено, че законосъобразно първата инстанция приема липса на основание за прилагане на последиците по чл. 161 ГПК, доколкото няма данни за съставяне на документи за внасяне на сумите на каса на дружеството с оглед твърдението на касатора, че е предал сумите на управителя на дружеството на ръка с оглед необходимостта от плащане задължения на последното. За сумата от 2000 лева е счетено, че ищецът е създал пречки за събиране на необходимите доказателства, поради което на основание чл. 161 ГПК са приети за доказани възраженията на ответника, че с изтеглената сума от 2000 лева са били погасени задължения, конкретно посочени в исковата молба в общ размер на 1937,19 лева, отразени във фактури, издадени в периода 19.07.-27.08.2013 г., а остатъкът от 62,91 лева следва да се счете като погасяване на част от неплатено дължимо трудово възнаграждение (за което е съобразена счетоводната експертиза) за периода 01.10.-31.12.2012 г. За недоказано е прието възражението, че с част от изтеглената на 29.11.2013 г. сума в размер на 14310 лева е платено задължение към адвокатско дружество по фактура от 20.12.2013 г. на стойност 12200 лева, тъй като не може да се установи съответното плащане към адвокатското дружеството да е сторено именно от касатора; освен това към момента на изтегляне на сумата задължението не е било възникнало, за да се погасява с изтеглената сума. За недоказано е прието и възражението, че с горницата над сумата до пълния предявен размер от 14310 лева са погасени дължими спрямо касатора задължения за трудово възнаграждение за периода 01.01.-31.08.2013 г. – при изтегляне на сумата касаторът не е бил служител на дружеството, поради което не е имал право да се разпорежда с негови средства, включително да извършва плащания в своя полза. За останалите процесни суми, в общ размер от 1190 лева, няма твърдения и не се установява да са били възстановени на дружеството или да са разходвани в негова полза. За законосъобразен е приет изводът на първата инстанция, че за получените от касатора суми до прекратяването на трудовото правоотношение между него и дружеството касаторът следва да отговаря за вреди на основание чл. 203, ал. 2, вр. чл. 211 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД, тъй като са получени от него, без наличие на данни да ги е възстановил на дружеството или да ги е разходвал в полза на последното; тъй като касаторът е имал качеството на служител по трудов договор към извършване на деянието, той е нанесъл вреди на дружеството в размер на 26510 лева получени и невъзстановени суми. Получената след прекратяването на трудовия договор сума от 14310 лева е получена без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Въззивният съд сочи, че независимо от липсата на такава квалификация в доклада на първата инстанция, правото на защита на касатора не е нарушено, тъй като доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти от страните в процеса е една и съща и при двата иска. Заключено е, че е налице противоправно поведение от страна на касатора, налице е вина на дееца, която се предполага по силата на оборимата презумпция на чл. 45 ЗЗД, налице е настъпила вреда и причинна връзка. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Видно от оплакванията на касатора, изложени са съображения за недопустимост на иска и за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводството. Нито един от твърдените пороци обаче не може в конкретния случай да обоснове наличието на хипотезите на очевидната неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до разглеждане по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, както и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Нито една от сочените хипотези не се установява в настоящия случай, поради което касационното обжалване не следва да се допуска на това основание. Касационният съд приема, че касационното обжалване следва да се допусне поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Разрешаването на спора дали делото е подсъдно на районния съд с оглед размера на предявения иск, може да бъде направено само при редовна искова молба. Поставените от касатора материално правни и процесуално правни въпроси могат да са предмет на преценка от касационния съд само в случай, че въззивното решение е допустимо. Независимо от посоченото, с оглед пълнотата на изложението е необходимо да се посочи, че част от поддържаните от касатора доводи за недопустимост на въззивния съдебен акт, са неоснователни. Неоснователно се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо заради родова некомпетентност на разгледалия иска съд – съдът неправилно определил какъв е искът по смисъла на ТЗ; неправилно отрекъл необходимостта от заплащане на държавна такса при завеждане на производството; неправилно е прието, че синдикът е имал правомощия да извършва процесуални действия по съдебни производства за периода на спиране на производството по несъстоятелността на длъжника. На първо място, ако се приеме, че се предявява претенция за ангажиране имуществената отговорност на работник/служител, или претенция за неоснователно обогатяване, предявеният иск, предвид данните за образуваното дело за несъстоятелност на ищеца, то предявеният иск е такъв по реда на чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ, като този вид иск е иск за попълване масата на несъстоятелността. Исковете за попълване масата на несъстоятелността не се ограничават само до исковете по Глава 41 ТЗ; такива са всички искове, които имат за последица увеличаването на възможността за удовлетворяването на кредиторите, включително тези искове, с които се цели възстановяване и съхраняване масата на несъстоятелността, за да може да се осъществи универсалното принудително изпълнение върху имуществото на несъстоятелния длъжник и всички кредитори да могат да бъдат най-справедливо удовлетворени. Същевременно, единствено и само за исковете, посочени в чл. 649, ал. 1 ТЗ, искът се предявява пред съда по несъстоятелността, както разпорежда ал. 5 на същия текст. На второ място, невнасянето на държавна такса не води до недопустимост на съдебното решение, а законът предвижда съответните последици за длъжностното лице, дало ход на молбата в такава хипотеза (чл. 129, ал. 6 ГПК). Накрая, според разясненията, дадени от ВКС в ТР № 2/2018 г., ОСТК, със спиране на производството по несъстоятелност, е налице временна забрана да се извършват процесуални действия по това дело, но не и по съпътстващите го искове; спирането на делото по несъстоятелност не рефлектира върху правомощията на синдика, упражнявани в отделни производства – по чл. 658, ал. 1, т. 7 и по исковете по чл. 694 и чл. 649 ТЗ. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,