Решение № 116 от 18.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4654/2008 г.

Решение № 116 от 18.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4654/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 08.07.2008 г. по гр. д. № 2539/2007 г., с което Пловдивски окръжен съд, като е отменил частично решение от 12.07.2005 г. по гр. д. № 6970/2004 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлил иск на Василка К. В., А. К. Р., К. Н. Р. и Н. К. Р. с правно основание чл. 108 ЗС. Като е оставил в сила решението в останалата му част е отхвърлил насрещен иск за собственост с правно основание чл. 97 ГПК на Г. В. Жалбоподателите Василка К. В., А. К. Р., К. Н. Р. и Н. К. Р. молят да се отмени обжалваното решение като неправилно, като бъде уважен предявения от тях иск. Жалбоподателката Г. В. К. моли също да бъде отменено решението в частта му, с която е отхвърлен предявения от нея насрещен иск с правно основание чл. 97 ГПК. Върховния касационен съд, състав на четвърто г. о. е допуснал касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и по същество, приема за установено следното: По жалбата на Василка К. В., А. К. Р., К. Н. Р. и Н. К. Р. С решение от 08.07.2008 г. по гр. д. № 2539/2007 г. Пловдивски окръжен съд, като е отменил частично решение от 12.07.2005 г. по гр. д. № 69702004 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлил иск на Василка К. В., А. К. Р., К. Н. Р. и Н. К. Р. срещу Г. В. осъждане на последната да им предаде владението на УПИ ХII-29 в кв. 6 по плана на [населено място]. Изложил е съображения за това, че този имот е от 1947 г. в регулация, бил е записан като имот пл. № 641 на наследници на Д. Ч., на които същият е и възстановен в решение на ПК-Р. Установено е било по делото, че с решение на Председателя на ИК на ОНС-П. от 14.03.1966 г. е разрешено на В. В. - праводател на Г. В., да построи къща в ХII - за имот 641 по плана от 1947 г., което право е било и реализирано, като от имота по регулационен план от 1978 г. са образувани УПИ ХII и ХIII-29 в кв. 6 и къщата попада в ХIII-29. При тези данни съдът е приел, че е налице пречка - ищците-жалбоподатели да си възстановяват собствеността върху същия по реда на ЗСПЗЗ с решение № 77593/01.12.1998 г. на ПК-Р., тъй като правото на строеж на праводателят на Г. В. е реализирано върху общ парцел и последвалото разделяне на имота при извършена делбата по гр. д. № 2118/1998 г. на Пловдивски РС не променя характера на имота като такъв, включен в чертите на населеното място и загубил земеделския си характер. Установено и също така, че Г. В. е получила правото на строеж върху празния парцел ХII-29 с влязло в сила решение по делбеното дело. Като е оставил в сила първоинстанционното решение съдът е отхвърлил насрещния иск на Г. В. за признаване че е собственик на УПИ ХII-29 - с мотив, че при делбата, тя е получила само право на строеж, а не собственост върху терена. За да отхвърли предявения от Василка К. В., А. К. Р., К. Н. Р. и Н. К. Р. иск с правно основание чл. 108 ЗС съдът е приел, че с включване на имот в чертите на населеното място той е загубил земеделския си характер и дори и да не е застроен е налице пречка за успешно провеждане на земеделска реституция по отношение на същия. В други решения на Върховният касационен съд, приложени и към жалбата, е дадено разрешение, че без започнало законно строителство към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ - 01.03.1993 г. не е налице пречка за възстановяването на земеделската земя - чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Настоящият съдебен състав намира за правилно второто становище. Разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ запазва само правата на третите лица, които законно са построили сгради върху земеделски земи, включени впоследствие в строителните граници на населеното място. В случая спорният имот е бивша земеделска земя, включена в строителните граници на [населено място], отредена за жилищно строителство - но без започнало законно строителство към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ - 01.03.1993 г., поради което незаконосъобразно е прието, че е налице хипотеза, изключваща възстановяването на земеделската земя, след като няма законен строеж до 1.03.1991 г. (чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ), нито е проведено мероприятие на или застрояване на терена по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Приложното поле на нормата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ е очертано освен с местонахождението на имотите, също и с кръга на правоимащите лица. Имат се предвид физически лица, построили сграда на основание законно отстъпено им право на строеж. Като е приел, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ макар и да няма изградена сграда, съдът неправилно е отхвърлил и предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС. Ето защо настоящия съдебен състав намира, че на основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да се отмени, като бъде постановено решение по съществото на спора. За да отхвърли предявения иск при тези данни въззивният съд неправилно е приел, че жалбоподателите-ищци не са собственици на процесния имот. Успешното провеждане за търсената защита при иск с правно основание чл. 108 ЗС изисква от една страна ищецът да докаже, че е собственик на недвижимия имот и от друга страна би следвало да докаже и че ответникът ползува неговия собствен имот без правно основание. В конкретния случай от доказателствата по делото е установено, че собствеността върху същият е и възстановена с решение на ПК-Р. на ищците и ответницата Г. В. го владее без основание. Ето защо същата следва да бъде осъдена да им върне владението на имота. По жалбата на Г. В. С определение ВКС е допуснал касационно обжалване на решението в частта му относно насрещния иск на тази жалбоподателка на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Действително служебно задължение на съда е да следи за спазването на съществените процесуални норми обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото и непроизнасянето по предявен иск би обусловило извод за недопустимост на постановения съдебен акт. И в трайната си практика, намерила израз в т. 10 на ТР № 1/2001 г., ВКС приема, че се осъществява служебен контрол за допустимостта на съдебното решение, но в случая въззивният съд е разгледал предявения иск и е постановил допустим съдебен акт. Жалбоподателката е поискала с насрещен иск да бъде признато за установено, че е собственик на УПИ ХII-29, в кв. 6 по плана на [населено място] и с решението си въззивният съд се е произнесъл по насрещен иск, отхвърляйки като неоснователен иск за собственост. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Установено е по делото, че собствеността върху спорния парцел е възстановена с решение на ПК-Р. на ищците и ответницата Г. В. не доказва да е придобила право на собственост върху същия на оригинерно или производно правно основание. Въззивният съд правилно е приел, че жалбоподателката не е доказала наличие на свое право на собственост върху парцела, предмет на спора, поради което предявеният от нея иск за признаване правото й на собственост е неоснователен. Ето защо в частта, с която въззивният съд е отхвърлил насрещния иск на жалбоподателката Г. В. решението е правилно и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК следва да се остави в сила. Предвид изложените съображения, съдът