Определение № 207 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3062/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. А. Н., като пълномощник на Х. З. К. срещу определение № 554/24.03.2020 г. по гр. д. № 1742/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, постановено по реда на чл.248 ГПК, с която е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото въззивно решение и присъждане в полза на молителя на направените разноски. Ответницата по частната жалба е изразила становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна, поради следните съображения: С решението по въззивното дело е отменено първоинстанционното решение, в частта по претенциите по сметки по чл.286 ГПК на двамата съделители, като вместо него е постановено ново по същество, с което В. С. е осъдена да заплати на Х. К. сумата 8 310 лв. – стойността на направени подобрения в периода 2010 г.-2013 г. и Х. К. е осъден да заплати на В. С. сумата 18 002 лв. – подобрения. В. С. е осъдена да заплати на Х. К. направените разноски в касационното производство в размер на 1 355,19 лв., а Х. К. да й заплати 2 000 лв. – разноски пред въззивната инстанция и 1 000 лв. пред касационната. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта относно начина на извършване на делбата – разпределение на делбените имоти между съделителите по реда на чл.353 ГПК. Не е уважена въззивната жалба на Х. К. срещу решението в тази част и същото не е било предмет на касационно обжалване /гр. д. № 1542 от 2017 г. на Пловдивския окръжен съд/. Въззивното решение по гр. д. № 1742/2019 г. на Пловдивския окръжен съд е постановено след като въззивното решение по гр. д. № 1542/2017 г. е било отменено в частта по сметките, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което Х. К. е осъден да заплати на В. С. 18 002 лв. – припадаща се стойност на заплатените от нея средства за извършените подобрения в съсобствения на страните имот, за периода 2010 г.-2016 г., както и в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция по отхвърлената претенция на Х. К. срещу В. С. за заплащане на сумата 8 310 лв., представляваща стойността на вложените от него за подобрения на същия имот собствени средства. Делото е върнато за ново разглеждане в отменената част /решение по гр. д. № 1131 от 2018 г. на ВКС, второ г. о./. Касационното производство е било образувано по жалба на частния жалбоподател срещу въззивното решение в частта по сметките. С определението на въззивния съд, постановено в производство по реда на чл.248 ГПК, образувано по молба на частния жалбоподател, е оставена без уважение молбата за изменение на въззивното решение, с която е поискано присъждане на разноските пред първата инстанция /в размер на 2 217 лв./ и въззивната инстанция /3 157,51 лв.-държавна такса в размер на 1 957,51 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв./, както и в частта, с която Х. К. е осъден да заплати на В. С. разноски. Прието е, че не са били представени доказателства за направените разноски във въззивното производство от молителя, поради което такива не следва да се присъждат. Всеки съделител следва да понесе сам направените разноски в първоинстанционното производство. Установява се, че по гр. д. № 1542/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, образувано по жалба на молителя в настоящото производство, същият е заплатил държавна такса – 52 лв. и 1908 лв. и е представил доказателства за действително заплатено адвокатско възнаграждение от 1 200 лв. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в определение № 4/06.01.2011 г. по ч. гр. д. № 542/2010 г. на второ г. о. и определение № 252 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 2024/2014 г. на първо г. о., разпоредбата на чл.355 ГПК намира приложение по отношение на разноските, направени по повод признаване и ликвидиране на съществуващата съсобственост – за назначаване на експертизи, за извършване на оглед и други. Когато не се оспорват правата на съделителите или способа за извършване на делбата, всеки съделител понася сам направените разноски за процесуално представителство от адвокат. Когато е повдигнат спор относно съществуването на съсобствеността, правата на съделителите или способа, по който следва да бъде извършена делбата, както и по присъединените искове в делбеното производство и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения, приложение намира разпоредбата на чл.78 ГПК, в който смисъл са и задължителните указания, дадени в Постановление № 7 от 28.11.1973 г. на Пленума на ВС, т.9. В него е посочено, че разноските в делбеното производство се определят съобразно с признатия дял на съделителите в прекратената общност, когато са направени по необходимост, а когато са направени по повдигнати спорни въпроси – съобразно с общите правила на чл.64 и чл.65 ГПК /отм./, съответно чл.78 от действащия ГПК. В случая по делото са били повдигнати спорни въпроси, по които е било образувано въззивното производство, поради което следва да бъдат приложени именно общите правила на чл.78 ГПК /определение № 152/08.06.2015 г. по ч. гр. д. № 6646/2014 г. на второ г. о. и определение № 47/29.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6919/2014 г. на първо г. о./. Когато се развие производство по въззивно или касационно обжалване, страните вече имат определено процесуално качество според позицията си в производството, поради което се присъждат разноски по правилата на чл.78 ГПК. Съобразно изхода на делото пред въззивната инстанция /уважена жалба по неговата претенция по сметките/ на частния жалбоподател се дължи сумата 1 580 лв. - разноски във въззивното производство. Същият не е следвало да заплаща направените от насрещната страна разноски в касационното производство, тъй като то е образувано по негова жалба, която е уважена. Разноски не му се дължат за първоинстанционното производство, тъй като е повдигнал спор за способа за извършване на делбата и в тази част жалбата му е била оставена без уважение. На В. С. се дължат разноски съобразно изхода на делото пред въззивната инстанция в доказания размер от 2 000 лв. за адвокатско възнаграждение /по уважената й претенция по сметки/. Обжалваното определение подлежи на отмяна, като вместо него следва да се постанови ново по същество, с което в полза на частния жалбоподател – молител в производството по чл.248 ГПК, да се присъди допълнително сумата от 1 580 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство. Определението подлежи на отмяна и в частта, с която е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател въззивното решение да бъде изменено в частта му, с която е осъден да заплати на В. С. сумата 1 000 лв. – разноски в касационното производство. Определението следва да бъде потвърдено в останалата му част. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о.