Определение № 1725 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1168/2026 г.

Постъпила е частна касационна жалба от С. И. И. от Стара Загора, чрез адв. Павлова, срещу протоколно Определение(без номер) от 03.11.2025г. по адм. дело №993/2025г. по описа на Административен съд – Стара Загора, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Заповед №ЗД/Д-СТ-141 от 15.09.2025г. на директор на ДСП – Стара Загора, а съдебното производство е било прекратено. С частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт на състава на Административен съд – Стара Загора, респ. се настоява за отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по него. В срока по чл.232 АПК е постъпило възражение от заинтересованата страна С. Д., чрез адв. Стефанов, с което се приема частната жалба за неоснователна, а постановеното определение на първоинстанционния съд – за законосъобразно. Претендират се и разноски. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира така депозираната частна касационна жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229 ал.1, т. 1, и в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество и за основателна. За да обоснове изводите си, с които е оставил без разглеждане жалбата на И. и е прекратил производството по нея, първостепенният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.159, т.4 АПК – за оспорващия повече не е налице съответния правен интерес да търси отмяна на заповедта на директор ДСП – Стара Загора. Настоящият състав на касационната инстанция намира, че административният съдия е постановил неправилно определение. Преди всичко следва да се посочи, че в случая се оспорва извършеното от съда прекратяване на съдебното производство на посоченото в определението основание, т.е. не се оспорват само мотивите на съдебния акт, а наличието въобще на основание за прекратяване, като отделно се отбелязва от тази страна, че може би е налично друго такова. Действително не е спорно, че жалбоподателят И. с молба от 20.10.2025г. по делото, чрез пълномощника си адв. Павлова, е поискал прекратяване на делото, доколкото е счел, че е налице нов административен акт, с който настаняването на сина му Н. при А. В. е било прекратено. В молбата е посочено в тази връзка, че съгласие на заинтересованите страни не е необходимо, а доколкото ход на делото в първо съдебно заседание не е даден, то и неговото съгласие не е необходимо. От изложеното, а и от посоченото в самата частна касационна жалба, може да се направи извод, че защитата на И. приема, че с издадения последващ акт от същия административен орган по същество е оттеглен обжалвания от него административен акт. В тази връзка се реферира очевидно към наличие основание за прекратяване на съдебното производство, но на това по чл.159, т.3, във вр. с чл.156 АПК. Настоящият състав намира, че в разглеждания случай не е налице никое от посочените както от съда, така и от частния жалбоподател, основания, обуславящи оставяне без разглеждане жалбата на И. срещу акта на директор ДСП – Стара Загора от 15.09.2025г. В тази връзка касационната инстанция намира, че е необходимо да се отбележи, че правната рамка по казуса, след последното и изменение (ДВ бр. 71/2020 г.), предвижда, че настаняването на дете в семейство на роднини или близки, в приемно семейство и в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа се извършва със заповед на директора на ДСП по настоящия адрес на детето(чл. 27, ал.1 ЗЗДет), като то може да се извърши в условията прилагане на спешни мерки или във всички останали случаи (така чл. 27, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗЗДет). С Правилника за прилагане на ЗЗДет – чл. 33, ал. 1 е посочено, че спешното настаняване извън семейството се предприема в случаите, когато има опасност за здравето и живота на детето, но при необходимост от промяна на тази мярка за закрила или прекратяване на настаняването, компетентният директор издава нова заповед (ал. 4), а с новелата на чл. 33, ал. 5 ППЗЗДет императивно е предвидено, че органът следва да направи искане пред съда за налагане на мерките по така издадените негови заповеди по ал. 2 и 4. Или следва да се обобщи, че независимо от техния характер с оглед търсената бързина на действие, приложените от административният орган мерки следва да получат крайната санкция на съда, за да се стабилизират окончателно. Не е спорно по делото, че първоначално с акта си от 15.09.2025 г. и след като спазил изискванията на чл.27, ал.3 ЗЗДет, директор ДСП – Стара Загора настанил детето при негова близка А. В., като в разпоредителната част на акта било посочено, че това е временно – до произнасяне на съда с решение по чл.28 от ЗЗДет. Или в тази насока важно е да се отбележи, че актът на директора на компетентната ДСП в посочената законова хипотеза има временен характер и неговото действие се простира или до момента, в която се наложат обстоятелства, при които временната мярка да се промени (както се посочи по-горе в хипотезата на чл. 33, ал. 4 от ППЗДет), но във всички случаи не по-късно от произнасянето на съда по чл.26 ЗЗДет, което бележи и крайния момент на действие на предприетото временно настаняване. След този момент актът му преустановява своето действие (в този смисъл напр. Решение № 9425 от 10.10.2023 г. по адм. дело № 9647/2022 г. на ВАС на РБ). В случая с детето Н. и видно от представената пълна административна преписка в указания в чл.27, ал.2 ЗЗДет едномесечен срок от издаване на акта от 15.09.2025 г. директорът не е входирал искане до РС – Стара Загора, с оглед междувременно настъпила съществена промяна в обстоятелствата по случая. В тази връзка и преди изтичане на този срок, директор ДСП – Стара Загора издал нова заповед - №ЗД/Д-СТ-148 от 14.10.2025г., с която прекратил настаняването на детето при близката А. В. и го върнал в семейството на неговите майка и баща. При тази фактическа обстановка не може да се приеме, че е налице основание за отпадане на правния интерес на бащата И., за което административният съдия е почерпил основание и от специалната уредба на чл.27а, ал.7 ЗЗДет. Това е така, тъй като основанието по чл.27а, ал.7 ЗЗДет. се свързва с наличието преди приключване на административното дело на влязло в сила решение по чл.28, ал.4 за настаняване на детето по съдебен ред. Това основание за прекратяване обаче следва да се прилага стриктно. В разглеждания случай въобще не е налице даже образувано производство за настаняването на детето по съдебен ред, а още по-малко влязло в сила съдебно решение по такъв спор. С оглед на това и доколкото преценката за законосъобразност на административният акт се извършва за съответствието му с материалния закон към момента на издаването му(чл.142 ал.1 АПК), безспорно е налице правен интерес у бащата да търси съдебна проверка на законосъобразността на заповедта, още повече, че тя е действала за определен период от време, с оглед допуснатото по закон нейно предварително изпълнение(чл.27а ал.1 ЗЗдет.), което първостепенният съд не е спрял с определението си от 02.10.2025г. При това положение, според настоящият състав на касационната инстанция, не е налице приетото от административния съдия основание за прекратяване по чл.159, т.4 АПК – поради липса на правен интерес. Не е налице и твърдяното основание от страна на частния касационен жалбоподател – за прекратяване, но на основание чл.159, т. 3 АПК, поради оттегляне на оспорения акт, каквото не е налице. Консеквентно, това обосновава и извода на касационната инстанция за неправилност на атакуваното протоколно определение, което следва да се отмени, а делото се върне на първостепенния съд, за продължаване на дължите процесуални действия по жалбата на И.. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение