Определение № 430 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 872/2010 г.

Хасковският районен съд с решение по гр. д. № 408/2009 г. е отхвърлил предявения от С. Г. против Г. М. и И. И., тримата от[населено място], иск за сумата 7200 лв. обезщетение за неоснователно обогатяване чрез лишаване на ищцата от ползване на собствената й ¼ ид. ч. от недвижим имот – дворно място и постройки в[населено място], а по насрещнея иск на ответниците, С. Г. е осъдена да им заплати сумата 95 лв. за извършени подобрения в имота. Окръжен съд – Хасково, с въззивно решение от 2. 3. 2009 г. по гр. д. № 31/2010 г. е потвърдил решението на районния съд. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. Г., към която е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и определение на състав на ВКС по ч. гр. д. № 94/2004 год.. Ответниците Г. М. и И. И. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. След проверка, касационният съд установи следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на Г., като е възприел изводите на районния съд, че ищцата има право да получи обезщетение за ползването от страна на ответниците на нейната една четвърт от имота, но тя не е установила размера на дължимото обезщетение въпреки дадените й указания от страна на съда и това обстоятелство е останало недоказано, което е причина за отхвърляне на иска. Въззивният съд е отчел преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК, която не допуска във въззивното производство да се представят доказателства, които страната е могла да представи в първоинстанционното производство. Искането за допускане на касационно обжалване възпроизвежда текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, но не конкретизира правният въпрос по който се е произнесъл въззивният съд по настоящото дело в разрез със съдебната практика и при неточно прилагане на закона. Жалбоподателката се позовава на чл. 162 ГПК, че когато искът е установен в своето основание, съдът определя размера по своя преценка или по заключение на вещо лице. Текстът предоставя на решаващия съд избора за начина на определяне на размера и в случая първоинстанционният съд е дал указания на ищцата да представи доказателства за размера на обезщетението за лишаването й от ползване на съответната част от общия имот. Това указание не е изпълнено, не е поискано назначаването на вещо лице за определяне на пазарния наем, въпреки че в исковата молба самата ищца е обвързала размера на дължимото обезщетение с „пазарната ситуация”. Съдът е действал правилно като е преценил, че няма нужните познания за пазарната ситуация и следва да ползва експертно заключение на вещо лице, но ищцата не е изпълнила задължението си за събиране на това доказателство. Следователно, отхвърлянето на иска е резултат на липса на доказателства поради бездействието на ищцата, а не на произнасянето на съда по конкретен правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не се преценява правилността на изводите на въззивния съд относно доказателствата, защото тази проверка се извършва при разглеждане на касационната жалба по същество при вече допусната касация. По изложените съображения, касационният съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд