Определение № 60299 от 01.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3285/2021 г.

Производството е по чл.274,ал.2 ГПК, във вр. с чл.248,ал.3 ГПК. Образувано е по частната жалба на Софийски градски съд срещу определение № 260452 от 14.06.2021 г. по в. гр. дело № 48 /2021 г. на Софийския окръжен съд, с което съдът е оставил без уважение молбата на Софийски градски съд за изменение на въззивното решение в частта за разноските. В частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд е отказал да намали присъдения размер на разноските 360 лева, което е прекомерно при уважената част от иск по ЗОДОВ – в размер на 400 лева. Въззивният съд не е съобразил установената с решения С- 427 /16 и С-428 /16 практика на СЕС, че съдът може да присъди адвокатско възнаграждение под минимално присъденото, ако определеният минимален размер на адвокатското възнаграждение не е справедлив и обоснован. В случая то е 300 лева, но съставлява почти 1 /3 от материалния интерес и не отчита фактическата и правната сложност, нито броя на проведените съдебни заседания – във въззивното производство не са събирани доказателства и е проведено едно съдебно заседание. Ответникът по частната жалба Ц. С. С. не е подал писмен отговор. Настоящият състав намира, че частната касационна жалба е процесуално допустима. По нейната основателност: С въззивното решение е оставена без уважение въззивната жалба на СГС срещу уважената част от иска с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ в размер на 400 лева (първоинстанционното решение е потвърдено в тази част) и са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360 лева, като въззивният съд е приел, че разноските са направени и че възражението за прекомерност на възнаграждението е неоснователно. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел за неоснователно възражението срещу начисляването на ДДС върху възнаграждението (60 лева от 360 лева), тъй като по делото са представени доказателства, че присъденото възнаграждение е било уговорено и платено, че процесуалният представител е бил регистриран по ДДС. Въззивният съд е приел също, че възражението за прекомерност по чл.78,ал.5 ГПК е неоснователно съгласно приетото с т.3 от ТР № 6 /2012 г. на ОСГТК на ВКС при съпоставяне на фактическата и правна сложност на делото с действителния обем и съдържание на правната защита. Настоящият състав намира следното: Определеното възнаграждение в размер на 300 лева за защита по гражданско дело е най-ниският размер на адвокатско възнаграждение, предвиден с разпоредбата на чл.7,ал.2,т.1 НМРАВ за процесуално представителство по граждански дела с най-ниския възможен материален интерес - до 1 000 лева. Тази наредба е издадена въз основа на делегация, предвидена в разпоредбата на чл.36,ал.2 ЗА, която предвижда, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд в справедлив и обоснован размер, който не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер на съответния вид работа. Т.е. законодателят е определил този размер (300 лева) като абсолютен минимум на възнаграждението на адвокат за процесуално представителство по граждански дела с материален интерес, от което следва извод, че доводите за неговата прекомерност, несправедливост и необоснованост са неоснователни по определение. Към това следва да се добави и че след като се запозна с материалите по въззивното дело настоящият състав не споделя доводите на частния жалбоподател за липсата на фактическа и правна сложност на делото. Въззивното дело е образувано по въззивна жалба на СГС, в която се оспорва основателността на иска с множество правни доводи, основани на фактически твърдения, срещу които се съдържа защита в представения отговор и процесуалният представител на ответника Ц. С. се е явил в откритото съдебно заседание на въззивния съд и е участвал в устните състезания. Настоящият съдебен състав приема, че от изложеното следва, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски, а ответникът не е направил искане за присъждане на разноски, нито е доказал да е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът