Решение № 4829 от 30.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 628/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. И. Х., от [населено място], община Калояново, подадена чрез процесуален представител – адвокат И. Иванов от Адвокатска колегия гр. София против решение № 7112 от 08 август 2025 год., постановено по адм. дело № 936/2025 год. по описа на Административен съд гр. Пловдив. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице липса на „основателна причина“ по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) за издаване на разрешението. Посочено е, че от служба КОС неправилно са приложили закона, като са игнорирали съдържащите се в досъдебно производство № 6/2023 год. данни. Твърди се също, чу съдът не е обсъдил в пълнота и с относимите правни норми статуса му като бивш полицай в НС – Гранична полиция, преминал в йерархията на 06 Районно управление гр. София, в последствие и в Столична дирекция на МВР гр. София. Противно на изводите на съда, касаторът счита, че е обосновал причините поради които е подал искането за издаване на разрешение за носене и съхранение на късо огнестрелно оръжие, а именно - за самоотбрана от ОПГ, Районно управление на полицията служба КОС гр. Хисаря. В съответствие с така заявените доводи е формулирано искане за отмяна на оспореното съдебно решение. Претендира разноски. Ответникът по касационна жалба – началникът на Районно управление (РУ) гр. Хисар към Областна дирекция на МВР (ОДМВР) гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител – старши юрисконсулт З. Пенкова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прави искане решението да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските на касационния жалбоподател. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено от фактическа страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Д. И. Х. срещу отказ рег. № 273р-3905 от 22 април 2025 год. на началника на РУ гр. Хисар при ОДМВР гр. Пловдив за издаване на разрешение за съхранение, носене и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие. За да постанови обжалваното решение, съдът въз основа на приетите по делото доказателства, от фактическа страна е установил следното: Производството по издаване на оспорения административен акт е започнало по подадено от Д. И. Х. до началника на РУ гр. Хисар заявление, вх. № 273000-1624 от 19 март 2025 год. за „подновяване на разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие съгласно закона на бивши служители на МВР и самоохрана“. Като основание на така заявеното искане е посочено необходимостта от самоохрана и факта, че Д. И. Х. е бивш служител на МВР. Към заявлението са приложени необходимите документи, включително служебна бележка от началника на 04 сектор към отдел „Човешки ресурси – СДВР“, с която се удостоверява, че Д. И. Х. е бил държавен служител към полицейски орган от 12 март 2001 год. до 21 юни 2016 год.; справка за съдимост в която е записано, че лицето не е осъждано; медицинско удостоверение, че лицето не страда от психически разстройства; декларация по чл. 87, ал. 1, т. 4 от ЗОБВВПИ; удостоверение за техническа годност на огнестрелното оръжие; декларация по чл. 87, ал. 1, т. 4 ЗОБВВПИ, в което лицето отново е посочило необходимостта за самоотбрана на бивш служител на МВР. Във връзка с подаденото заявление и след извършени допълнителни проверки, с писмо с рег. № 223000-1987 от 04 април 2025 год., връчено на заявителя на 09 април 2025 год., Д. И. Х. е уведомен, че следва в 7-дневен срок да представи допълнителни мотиви относно направеното заявление за придобиване на късоцевно огнестрелно оръжие за самоотбрана. В указания срок заявителят е депозирал до началника на РУ гр. Хисар допълнителни мотиви, като е посочил, че е бивш служител на МВР с 20 годишен стаж. Заявил е, че от 2019 год. живее в [населено място], на крайна улица и няколко пъти е бил нападан с камъни по прозорците на къщата. Твърди, че оръжието му е необходимо с цел охрана и отбрана. С оспорения отказ, рег. № 273р-3905 от 22 април 2025 год., издаден от началника на РУ гр. Хисар при ОДМВР гр. Пловдив, на основание чл. 83, ал. 5 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, е отказано издаването на разрешение за носене и употреба и съхранение на късоцевно огнестрелно оръжие и боеприпаси за него на Д. И. Х.. Прието е, че лицето няма основателна причина, която по несъмнен начин да обосновава необходимостта от издаване на разрешението с цел самоотбрана. Въз основа на така установените факти, първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспорения пред него административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на предоставените му от закона правомощия, в изискуемата писмена форма, като органа е изложил фактически и правни основания, и при издаването му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. По отношение на материалната законосъобразност на административния акт, съдът е приел, че оспорения отказ е постановен в съответствие с относимите материалноправни норми. Изложил е, че в тежест на физическото лице, което иска разрешение за придобиване на огнестрелно оръжие за самоотбрана, е да докаже по несъмнен начин наличието на конкретни факти и обстоятелства, които да обосноват безспорен извод, че неговият живот, здраве и/или имущество, респ. тези на членове на семейството му, са персонално застрашени по начин, който изисква тяхната охрана и отбрана посредством огнестрелно оръжие и необходимите за ползването му боеприпаси. Счел е, че това не е сторено в настоящия случай, съответно – че не е доказано наличието на причина по смисъла на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ. Посочил е, изложеното от жалбоподателя възражение, че за бивши служители на МВР, законодателят е предвидил диференцирани условия при издаването на разрешение, при които не изискват доказване на необходимостта от издаване разрешение за носене, съхранение и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие, е неоснователно, доколкото фактът, че Д. И. Х. е получил разрешение в качеството му на служител на МВР, с прекратено правоотношение, сам по себе си не е основание за автоматично издаване на ново разрешение. Приел е, че независимо от това дали става въпрос за производство, инициирано по реда на чл. 76 ЗОБВВПИ (издаване на разрешение) или такова по реда на чл. 87 (подновяване на издадено вече разрешение), във всеки случай, заявителят следва да докаже наличието на основателна причина, която по несъмнен начин да обоснове издаването на благоприятстващ административен акт. В съответствие с така развитите мотиви, съдът е формулирал извод за законосъобразност на оспорения акт, поради което и отхвърлил жалбата, като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящата касационна инстанция споделя напълно извода на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма с посочване на фактически и правни основния за издаването му, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК не е необходимо да го преповтаря. Видно от оспорения административен акт, органът е мотивирал постановения отказ с разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, съгласно която, разрешения за придобиване и/или съхранение на взривни вещества и пиротехнически изделия, разрешения за придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях не се издават на лице, което няма основателна причина - самоотбрана, ловни цели, спортни цели, културни цели, колекциониране, която по несъмнен начин обосновава издаването на разрешение. За да е налице изпълнение на изискването на посочената разпоредба, е необходимо заявителя да е посочил, първо, някоя от визираните в т. 10 причини, и второ, да е представил надлежни доказателства за нея, които да я правят основателна, т.е. следва да посочи достатъчно сериозни факти и обстоятелства, които дават основание да се направи разумно и обосновано предположение за действителна сериозна причина, която налага използването на оръжие. Доказването на необходимостта от притежаването, носенето и съхранението на огнестрелно оръжие, за някоя от изрично изброените в закона цели, е задължителен елемент от фактическия състав по разрешаване на дейност по този закон. При така установените законови предпоставки, преценката за наличие или липса на обстоятелства, установяващи необходимостта от боравене с огнестрелно оръжие е въпрос за законосъобразността на акта и правилно е изследван от първоинстанционния съд, като е прието, че лицето не е обосновало и от данните по делото не се установява необходимост от подновяване на издаденото му разрешение. При липсата на данни за конкретна или потенциална опасност за живота, здравето, сигурността и имуществото на касационния жалбоподател, не е обоснована необходимост от извършване на дейността с цел самоотбрана. В тежест на иницииралото производството лице, и то в хода на административното производство, е да докаже нуждата от извършване на съответната дейност по ЗОБВВПИ, а при данните по преписката изводът, че не са налице материалноправните предпоставки за постановяване на позитивен (облагоприятстващ) административен акт по искането на Д. И. Х. е законосъобразен. След като в рамките на проведеното административно производство касаторът не е установил наличието на основателна причина, обосноваваща необходимост от носене на оръжие за самоотбрана, съдът е приложил правилно специалния ЗОБВВПИ. Основателни са и мотивите на съда, че фактът, че касаторът е получил разрешение за носене, съхранение и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие в качеството му на служител на МВР с прекратено правоотношение, сам по себе си не е основание за автоматично продължаване на разрешението. Съдът правилно е тълкувал приложимите правни норми в тяхната систематична връзка, като е достигнал до извода, че разпоредбата на чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ е нормата, която определя фактите и обстоятелствата, при наличието на които административният орган е длъжен да откаже издаването на разрешение, и като императивна, е приложима по отношение на всички лица, които искат издаване на разрешение, а визираното в чл. 78, ал. 2 ЗОБВВПИ касае единствено компетентния орган и вида на документите, които лицата по ал. 1 от с.з. с прекратено служебно правоотношение, представят за издаване на разрешение, без да се извеждат аргументи, че след като на служител на визираните ведомства веднъж е издадено разрешение за носене, съхранение и употреба на късоцевно огнестрелно оръжие за граждански цели, то задължително следва да му бъде удължаван срокът на разрешението. Законът не въвежда различни условия, на които следва да отговаря лицето в случаите, в които вече му е било издавано такова разрешение за предходен период. Процедурата и изискванията за първоначалното издаване на разрешения за дейностите, предвидени в закона се прилагат за всяко следващо отправено искане. Противното би означавало, че разрешението не би следвало да е скрепено със срок. Не съществува законово задължение за органа при веднъж издадено разрешение задължително да продължава срока му на действие. Напротив, същият е длъжен при липса на предпоставките за подновяването му да издаде отказ, както е направил и в настоящия случай. Не органът трябва да установява, че е отпаднала основателната причина по чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, а заявителят – че такава е налице към момента на подаване на заявлението му. Поради това наличието на предходно издадено на Х. разрешително не може да доведе до различни правни изводи. При липса на пороците сочени, като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса. Като съобрази изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК на ответника се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, което съдът съобразно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, определя в размер на 200 (двеста) лева, равняващи се на 102,26 евро. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,