Определение № 9556 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3045/2026 г.

Производството е образувано по искане, предявено от Язаки Юръп Лимитид, чуждестранно юридическо лице от Великобритания, регистрирано в регистъра на дружествата на Англия и Уелс под номер 01490660, с идентификационен номер по чл. 95, ал. 2 ЗДДС BG3077139809, чрез адвокат С. Василев и адвокат В. Видолов, за изменение на Решение № 5555 от 21.05.2026 г., постановено по адм. д. № 3045 по описа на Върховния административен съд за 2026 г., в частта му относно разноските. В искането се поддържа становище, че присъденото юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство в полза на Националната агенция за приходите (НАП) противоречи на чл. 161, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Излагат се доводи за приложимост на новата редакция на посочената разпоредба, изм. публ. ДВ бр. 17 от 13.02.2026 г., която е била в сила към датата на откритото съдебно заседание по делото пред Върховния административен съд, проведено на 20.04.2026 г. Настоява се, че посоченото изменение следва да се приложи към висящото производство по оспорване на процесния ревизионен акт, предвид процесуалноправния характер на разпоредбата и отсъствието на нарочно правило в обратен смисъл. В тази връзка се подчертава отсъствието на специална разпоредба, която да предвижда, че размерът на разноските за отделна инстанция следва да се определя според редакцията, действала към момента на приключване на устните състезания пред съответната инстанция. В допълнение се релевира довод, че Върховният административен съд не се произнася относно законосъобразността на присъдените от първоинстанционния съд разноски, а за първи път в производството определя и присъжда такива в полза на НАП. При условие на евентуалност Язаки Юръп Лимитид прави искане за намаляване на присъденото юрисконсултско възнаграждение с аргументи за липса на нормативно установен размер на същото, предвид приетото в решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-438/2022 г. Позовава се на разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), като заявява, че празнотата в закона следва да се преодолее чрез прилагане на разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). Отделно от това заявява, че присъденото юрисконсултско възнаграждение се явява прекомерно с оглед обема на проведената от процесуалния представител на приходната администрация защита, която се ограничавала до присъствие в съдебните заседания и цитиране на решението по административното обжалване, без да е представен отговор на жалбата, без да са правени доказателствени искания и без да е представена писмена защита. Искателят мотивира становище, че определеният размер на разноските би представлявал санкция за направеното оспорване на административния акт, а законодателят с последващите изменения ясно показал, че материалният интерес при обжалване по ДОПК не е от значение при присъждане на разноски в полза на НАП. Въз основа на изложеното иска изменение на постановеното решение в частта за разноските и намаляване на присъдените в полза на НАП разноски до размер от общо 1559,44 евро за двете съдебни инстанции. Ответната по искането страна – директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (Д „ОДОП“) - София при Централното управление (ЦУ) на НАП не представя становище в дадения му срок. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането за изменение на постановеното по делото решение от 21.05.2026 г. в частта му за разноските е процесуално допустимо, като подадено от надлежна страна и в срок. Разгледано по същество, искането е неоснователно. С Решение № 5555 от 21.05.2026 г., постановено по адм. д. № 3045 по описа на Върховния административен съд за 2026 г. е отменено Решение № 1264 от 12.01.2026 г., постановено по адм. д. № 829 по описа на Административен съд София – град (АССГ) за 2025 г. и вместо него е постановено решение по същество на спора, с което е отхвърлено предявеното оспорване от Язаки Юръп Лимитид срещу Ревизионен акт № Р-22221024001379-091-001 от 12.08.2024 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция на НАП – София, потвърден с Решение № 1421 от 28.10.2024 г., издадено от директора на Д „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП. Предвид пререшаването на спора по същество и своевременно заявената претенция на касационния жалбоподател за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, Върховният административен съд се е произнесъл по този въпрос, като е осъдил Язаки Юръп Лимитид да заплати на НАП разноски в общ размер на 33643,07 евро, в това число юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 32428,75 евро в съответствие с редакцията на чл. 161, ал. 1, изр. трето ДОПК, действаща към момента на приключване на устните състезания в производството пред АССГ, изчислено съобразно материалния интерес по спора и чл. 8, ал. 1, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 7 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от Висшия адвокатски съвет. Несподелим е доводът на искателя, че разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК е процесуалноправна такава и следва да се приложи незабавно в рамките на касационното производство при произнасянето по отношение на отговорността за разноските в първоинстанционното. В мотивите на Решение № 10 от 29.09.2016 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конст. д. № 3 от 2016 г. е дадена правна квалификация на отговорността за разноските в съдебното производство. Възприето е поддържаното от доктрината схващане, че тази отговорност, установена в чл. 81, във вр. с чл. 78 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), се определя като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон (Проф. Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 378). В мотивите на това решение се чете също така, че по своята правна същност тази отговорност е обективна и безвиновна, като не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените разноски в съдебното производство. Изградена е върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за това. От така изразената позиция може да се обоснове извод, че правото да се претендират разноски в съдебния процес е материално право - имуществено и субективно по своя характер, но същевременно е от категорията на акцесорните такива, за реализацията на които, законът е предвидил ред на защита, произтичащ от реда по който се реализира защитата на главното материално право. Това е така, тъй като възстановяването на направените от страните разноски е изрично регламентирано в процесуалния закон и е обусловено от изхода на повдигнатия съдебен спор. От изложеното следва, че разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК, която се явява специална спрямо общата такава на чл. 78 ГПК и регламентира размера на дължимите разноски в рамките на съдебните производства по обжалване на ревизионни актове, има материалноправен характер и нейното изменение не може да се приложи с обратно действие при отсъствие на изрична уредба в този смисъл в изменящия я нормативен акт. Наред с горното, по предписанието на чл. 81 ГПК, във вр. с пар. 2 ДР ДОПК съдът се произнася по искането за разноските във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Следователно, размерът на разноските в съдебните производства по ДОПК се определя съобразно приложимата редакция на чл. 161 ДОПК към момента на приключване на устните състезания в производството, в рамките на което тези разноски са претендирани. Съгласно посоченото правило първоинстанционният съд е бил длъжен да се произнесе по въпроса за разноските и го е сторил с постановения от него краен съдебен акт, като е разпределил отговорността за тях в тежест на приходната администрация. Противно на заявеното в искането, настоящият състав на Върховния административен съд не прилага за първи път разпоредбата на чл. 161 ДОПК при определяне на отговорността за разноските в производство пред АССГ. В действителност касационната инстанция е извършила проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, в това число в частта за разноските, като при пререшаване на спора в тази част на основание чл. 81 ГПК е била обвързана от съответната редакция на чл. 161, ал. 1 ДОПК, действаща към момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция. Неточен е направеният от искателя прочит на правните последици, настъпили по отношение на регламентацията за определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение в резултат на постановеното от СЕС Решение от 25.01.2024 г., по дело С-438/2022 г. Както се каза по-горе, към приключване на устните състезания пред АССГ приложима е била разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. трето ДОПК (изм. - ДВ, бр. 94 от 2015 г.). В тази редакция същата предвижда, че на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Посочената разпоредба препраща към минималните размери, определени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждение (предходно заглавие), приетата от Висшия адвокатски съвет по силата на законова делегация на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв), в редакцията – обн. ДВ, бр. 97 от 2012 г. Същевременно, в коментираното и по-горе Решение № 10 от 29.09.2016 г. на Конституционния съд на Република България по конст. д. № 3 от 2016 г. е прието, че ГПК и ДОПК третират като равнопоставени адвокатите и юрисконсултите като процесуални представители на страните, а осъществяваното от тях процесуално представителство е идентично. Конституционният съд е определил като приемлив и израз на законодателна симетрия подхода за присъждане на минимално адвокатско възнаграждение в полза на страната, представлявана от юрисконсулт. Конституционните съдии отбелязват, че механизмът за определяне на възнагражденията по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. се основава на размера на материалния интерес, който стойностен критерий не винаги е най-убедителен, но при отсъствие на по-добър, следва да се възприеме като приемлив. В т. 1 и т. 3 от диспозитива на даденото преюдициално заключение по дело С-438/2022 г., СЕС се е произнесъл по отношение съвместимостта на националната правна уредба, която придава задължителен характер на определените в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, с разпоредбите на чл. 101, пар. 1 и пар. 2 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) във вр. с чл. 4, пар. 3 ДФЕС. Правният ефект от коментираното решение на СЕС не води до (частична) отмяна на самата наредба или на текстовете на чл. 161, ал. 1 и ал. 2 ДОПК, а единствено до забрана за тяхното прилагане тогава, когато националната юрисдикция установи, че чрез него се стига до нарушаване на правото на ЕС съобразно развитите подробни съображения в коментираното преюдициално заключение. Наред с това, като следствие от посоченото тълкуване на СЕС са направени изменения в обсъждания подзаконов нормативен акт с Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., като самата наредба е и преименувана. В резултат на направените изменения, актуалната редакция на нейния чл. 2, ал. 1 предвижда, че в наредбата се съдържат критериите, които адвокатският съвет следва за определяне на възнаграждението при липса на писмен договор между адвоката и неговия клиент. Тоест, след постановяване на решението на СЕС по дело С-438/2022 г. размерът на договаряното между адвоката и неговия клиент, и съответно присъждано в рамките на съдебното производство адвокатско възнаграждение, вече не може да бъде ограничаван от нормативно установени минимални прагове. От това не следва обаче, че дефинираната от Конституционния съд законодателна симетрия по отношение подхода при определяне размера на възнагражденията в съдебните производства по обжалване на ревизионни актове следва да се преразгледа по тълкувателен път. При съобразяване на принципните положения, установени в решението по конст. д. № 3 от 2016 г. за равнопоставеност на адвокатите и юрисконсултите като процесуални представители на страните, настоящият състав на Върховния административен съд поддържа становище, че чл. 161, ал. 1, изр. трето ДОПК (Изм. - ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.) следва да се тълкува корективно, като отправна точка за определяне на юрисконсултското възнаграждение продължава да е размерът на равностойното адвокатско възнаграждение за съдебните производствата, протичащи по предвидения в ДОПК ред. Доколкото в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа са определени съответните критерии, по които професионалното съсловие определя справедливите размери на възнагражденията за адвокатска работа, то текстовете на тази наредба могат да служат като ориентир за съда при определяне на равностойния размер на юрисконсултското възнаграждение, което се дължи съгласно чл. 161, ал. 1, изр. трето ДОПК (в редакцията ДВ, бр. 94 от 2015 г.). Неоснователни са и изложените в искането на Язаки Юръп Лимитид съображения за прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение в полза на приходната администрация. В случая не са налице обстоятелства, които да налагат промяна на преценката относно определения с решението размер. Настоящата инстанция не се съгласява с възраженията на искателя за липса на достатъчна процесуална активност от упълномощения от директора на Д „ОДОП“ – София ЦУ на НАП юрисконсулт в хода на първоинстанционното съдебно производство. Противно на твърдяното от искателя, макар действително да не е представил писмен отговор на жалбата, процесуалният представител на решаващия орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК е ангажирал писмени бележки в хода на първоинстанционното производство, в които са развити подробни съображения относно приложимото право. Неоснователен е и упрекът на искателя относно липсата на процесуалната активност по попълване на доказателствената съвкупност пред съда от страна на приходната администрация. Упълномощеният юрисконсулт е давал мотивирани становища по доказателствените искания на Язаки Юръп Лимитид, а отсъствието на направени насрещни такива е обосновано от разпределението на доказателствена тежест в рамките на спора и наличието на достатъчно приобщени информационни източници в хода на ревизионното производство, поради което не може да се квалифицира като процесуална пасивност. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за изменение на Решение № 5555 от 21.05.2026 г., постановено по адм. д. № 3045 по описа на Върховния административен съд за 2026 г., в частта относно разноските. Ето защо, искането за това следва да бъде оставено без уважение. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение