Определение № 1092 от 08.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1865/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1. вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Г. С. – процесуален представител на В. Е. К., срещу Определение № 2572/25.06.2024 г. по в.гр.д. № 2285/2023 г. на ОС–Варна, с което е отхвърлена молбата му по чл. 248 ГПК за присъждане на възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ във въззивната инстанция. Частният жалбоподател навежда оплакване за недопустимост на обжалвания акт поради постановяването му в ненадлежно образувано и развило се въззивно производство. Счита, че определението е и неправилно с оглед неправилността на въззивното решение, спрямо което е определена отговорността за разноски, а също и поради погрешно приложение на чл. 78, ал. 4 ГПК и чл. 38, ал. 2 ГПК. При тези съображения моли за отмяната му. Представя и изложение на касационни основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ответниците по частната жалба „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, И. И. Г. И., Р. Н. и „Колект БГ“ АД не подават отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав Първо отделение, намира, че частната жалба е допустима - подадена е в срок от легитимирана страна срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК (без обосноваване на условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК). От данните по делото се установява, че с въззивно решение по в.гр.д. № 2285/2023 г. на ОС-Варна е обезсилено първоинстанционното решение, постановено по предявени от В. К. искове за нищожност на клаузи от договор за банков кредит, и производството е прекратено. На основание чл. 248 ГПК частният касатор адв. С., осъществявал безплатна правна помощ на К. във въззивното производство, е поискал от съда допълване на решението чрез присъждане в негова полза на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Молбата му е отхвърлена предвид изхода от делото. При тези факти настоящият състав намира жалбата за неоснователна. Обжалваното определение е допустимо – постановено е въз основа на искане, отправено от легитимирана страна в преклузивния срок в рамките на надлежно образуван въззивен процес (въззивната жалба е подадена чрез лице с представителна власт, дължимата за нея държавна такса е внесена, както и е изпълнено условието за развитие на въззивния процес чрез заплащане на депозит за особен представител на другарите на въззвника). Същото е и правилно, тъй като на процесуалния представител по чл. 38 ЗА се дължи възнаграждение в зависимост от изхода от делото за страната, на която е оказана помощта, съгласно чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ГПК. Няма основание посочените разпоредби да не бъдат прилагани спрямо адвоката по чл. 38 ЗА, тъй като това би означавало отговорността за неговото възнаграждение да се понесе от лице, в чиято полза е решено делото. В случая въззивният съд е съобразил, че изходът от делото не ползва представляваната от адвоката по чл. 38 ЗА страна, и поради това в правилно приложение на разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК е отхвърлил молбата на този адвокат за присъждане на адвокатско възнаграждение. Актът му следва да бъде потвърден. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,