Определение № 3125 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2528/2024 г.

Производството е образувано по реда на чл.274,ал.2 ГПК по частна жалба (неправилно посочена като частна касационна), подадена от Я. Д. Д. срещу определение № 151 от 03.10.2024г. по в.ч.т.д. № 148/2024г. на Апелативен съд Бургас, с което е оставена без разглеждане частната жалба на Д. срещу определение № 26092/17.07.2024г. по ч.т.д.№ 146/2015г. на ОС Бургас за отхвърляне на молбата за освобождаване на внесената от Д. парична гаранция по допуснато в нейна полза обезпечение на бъдещ иск с определение от 23.05.2015г. по ч.т.д.№ 146/2015г. на окръжния съд. С настоящата частна жалба се иска отмяна на определението на апелативния съд като неправилно. Твърдението е, че първоинстанционното определение има преграждащ характер по отношение на „спора“ между молителката Д. и Бургаския ОС относно момента на настъпване на изискуемостта на внесената парична гаранция, отказът за връщането на която е обоснован с разпоредбата на чл.82 ГПК. Поддържа се, че конкретната фактическа обстановка е различна от визираната в т.3 на ТР №6 от 23.10.2015г. по тълк. дело № 6/2014г. на ОСГТК на ВКС. Посочва се, че с молба по чл.253 ГПК страната е сезирала първоинстанционния съд да преразгледа своето определение за отказ за връщане на паричната гаранция, в която са били изложени подробни съображения за основателност на молбата предвид спецификата на случая, но в определението си по тази молба окръжният съд не обсъдил наведените възражения, обосноваващи необходимостта от изменението на съдебния акт. Възразява, че доколкото не съществува друг път на защита, следва в конкретния случай да се приложат общите правила за обжалваемост на преграждащите определения по чл.274 ГПК. Изложени са съображения, че Я. Д. е имала към „И. престиж“ЕООД съдебно признато вземане, което не е могло да бъде удовлетворено поради липса на имущество на длъжника, поради което с молбата си, въз основа на която е било образувано производството по ч.т.д.№ 146/2015г. е поискала да бъде допуснато обезпечение на повече от един иск с налагане на повече от една обезпечителна мярка, а с определението от 25.03.2015г. окръжният съд е допуснал исканите обезпечения по бъдещи искове, които са взаимно свързани и обусловени. Поддържа се, че за да събере вземането си от „И. престиж“ ЕООД, Я. Д. е следвало да реализира две функционално обвързани производства: завеждане на иска по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на сделката, с която нейният длъжник е прехвърлил притежаваните от него дялове от капитала в „И. престиж“ на „Туристическа компания 2000“ЕООД и при условие, че стойността на дружествените дялове не бъде заплатена по изпълнителното производство, завеждане на иск по чл.517,ал.3 ГПК за прекратяване на „Туристическа компания 2000“ЕООД, чрез който да се стигне до изпълнение върху принадлежащите на „И. престиж“ ЕООД дялове от капитала на „Туристическа компания 2000“ЕООД. Според обжалващата страна, обезпечението е допуснато не само по отношение на иска по чл.135 ЗЗД, но и по иска по чл.517,ал.3 ГПК, поради което внесената гаранция е следвало да бъде налична не само до приключване на производството по иска по чл.135 ЗЗД, но и до приключване на производството по чл.517,ал.3 ГПК и единствено при приключване и с оглед резултата им, би възникнало правото й да иска връщане на гаранцията. По тези съображения поддържа, че от значение е не само приключване на производството по П. иск с влязлото в сила на 23.10.2018г. съдебно решение, но и приключване на производството по чл.517,ал.3 ГПК - на 28.05.2024г. с влизане в сила на определението за прекратяването му. Защитава тезата, че изискуемостта на гаранцията е настъпила на дата 28.05.2024г. и към настоящия момент едногодишният срок не е изтекъл, не е изтекъл и към момента на подаване на молбата й за връщане на гаранцията - 11.07.2024г. Искането е за отмяна на определението на апелативния съд и постановяване връщане на гаранцията от 10 000лв. Препис от частната жалба не се връчва. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С обжалваното определение апелативният съд е констатирал, че частната жалба, с която е сезиран, е насочена срещу определение, с което е отхвърлена молбата на Д. за освобождаване на внесената от нея гаранция в размер на 10 000 лева за обезпечение на бъдещ иск по чл. 135 ЗЗД. Претенцията е за прогласяване на относителната недействителност на договор от 22.04.2013 г., с който ответникът „И. Престиж” ЕООД продал на ответницата С. М. М. дружествените си дялове в „Туристическа компания 2000“ ООД с номинал 9 6670 лева, а обезпеченият иск е бил уважен с влязло в сила решение на 23.10.2018г. по гр. дело № 410/2015 г. на Окръжен съд – Велико Търново. Обсъдено е, че с определение от 30.05.2024 г. първоинстанционният съд е отменил допуснатото обезпечение по реда на чл.402 ГПК по молба на „И. престиж“ ЕООД, а отказът за освобождаване на гаранцията е мотивиран с обстоятелството, че сумата по нея е била усвоена в приход на държавния бюджет по реда на чл. 82 ГПК. Въззивната инстанция е мотивирала, че съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС, не подлежат на обжалване определенията на съдилищата по молби за освобождаване на внесени гаранции с разясненията, че тези актове не попадат в нито една от хипотезите на чл. 274, ал.1 от ГПК - нямат преграждащ характер и за тях няма изрично предвиден инстанционен контрол. При съобразяване на посочената задължителна практика на ВКС, съставът на апелативния съд е извел, че атакуваното определение не подлежи на обжалване и постъпилата частна жалба следва да се остави без разглеждане. Настоящата частна жалба е допустима, но е неоснователна. Дължимата от ВКС преценка се свежда единствено до проверка на правилността на извода за недопустимост на обжалването на определението на първоинстанционния съд. Съгласно мотивите по т. 3 на ТР № 6 от 23.10.2015г. по тълк.д. № 6/2014г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд, разпоредбата на чл.82 ГПК постановява, че внесените по специалната сметка на съда суми за разноски и гаранции се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани обратно от вносителя в срок една година от датата на настъпване на тяхната изискуемост. Прието е, че актът, с който съдът се произнася по искане за връщане на гаранция, не подлежи на обжалване, доколкото същият не попада в нито една от хипотезите на чл.274, ал.1 ГПК: не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито законодателят изрично е предвидил неговото обжалване. Изтъкнато е, че с това определение или разпореждане не се решава спор по същество и не се слага край на делото, поради което и молителят може да поиска неговото изменение от съда, който го е постановил вследствие на грешка, пропуск, както и при изменение на обстоятелствата, което следва от разпоредбата на чл.253 ГПК. В случая доводите на жалбоподателя са за неприложимост на разрешенията, дадени с цитираното тълкувателно решение относно момента, от който настъпва изискуемостта на вземането за връщане на сумата, внесена като парична гаранция за обезпечаване на бъдещ иск, но те са относими към правилността на определението на първоинстанционния съд, постановено по молбата за връщане на гаранцията, но не и към неговата обжалваемост пред въззивния съд. Както се посочи, съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР №6/2014г., актът на съда по чл.82 ГПК не съставлява такъв, свързан с същинската правораздавателна дейност на съда, неговото обжалване не е уредено в процесуалния закон и няма преграждащ характер. Атакуваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.