Определение № 1783 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11130/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Н. А., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място], чрез адвокат Т. Желязкова, против определение № 4742/22.10.2025 г., постановено по адм. дело № 208/2025 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което е върната исковата му молба, подадена против ВАС за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от правораздавателната дейност на този съд, и производството по делото е прекратено. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното определение, поради и което е поискана отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответната страна – Върховен административен съд, чрез процесуален представител, оспорва частната жалба и моли за нейното отхвърляне. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред АС – Пазарджик е образувано по повод подадена от Н. Н. А. искова молба, насочена против ВАС, с твърдения за нанесени на ищеца неимуществени вреди и вредни последици, вследствие правораздавателната дейност на съда, поради това, че не е бил освободен от държавна такса по адм. дело № 13586/2019 г. с определение № 1924/10.03.2020 г. по описа на АССГ, оставено в сила с определение № 10753/05.08.2020 г., постановено по адм. дело № 7357/2020 г. (неправилно посочено 2023 г.) на ВАС. Ищецът посочил, че поради неосвобождаването му от заплащане на държавна такса по делото е претърпял нерви, болки, отчаяност и нежелание за живот в периода след 10.07.2019 г. – начална дата, претърпени в резултат на постановеното от Върховния административен съд определение, с което е оставено в сила определението на АССГ. Н. Н. А. е поискал ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 10 000 лева за понесените от него неимуществени вреди. С оспореното в настоящото производство определение АС - Пазарджик отменил дадения с протоколно определение от 23.09.2025 г. ход по съществото на делото, върнал исковата молба и прекратил производството по делото. За да постанови горното, административният съд приел, че Н. Н. А. реално не е посочил никаква нарушена приложима от ВАС норма на Правото на ЕС, като също така не е изложил по логичен и разбираем начин фактическите и правни основания, на които основава иска си, не е посочил и кои разпоредби на правото на ЕС се считат за нарушени. Изложено е, че ищецът бланкетно е цитирал разпоредби на ХОПЕС, ДЕС и ЕКЗПЧОС, без обаче да се посочва по какъв начин те са нарушени, като също така не е посочил и кои права и свободи, гарантирани от конкретни норми правото на ЕС, са били нарушени. Посочено е още, че реално Н. Н. А. изразява недоволство от определение, което е било обект на инстанционен контрол, поради и което исковата му молба е недопустима. Определението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от частния жалбоподател основания за отмяната му. Съгласно чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия: нарушената правна норма да има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, а не права или задължения на държавите-членки; нарушението на нормата да е достатъчно съществено; и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Следователно, за да бъде разгледан искът за обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ, той следва да бъде основан на твърдения за вреди, причинени от конкретни действия, бездействия или актове, каквито твърдения по делото реално не се установяват. Несъгласието на страната при администрирането на дадено дело от страна на съда, и съответно неизпълнението от страна на страната на указанията, дадени от съда, не водят до нарушаване на правата на съответната страна и от там до ограничаването на правото до достъп до съд. Също така, посочването в исковата молба, че същата е с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, не обвързва съда при произнасянето му, още повече когато в изложението на иска няма ясно и конкретно посочване на такова нарушение. Следва да се посочи, че от защита по реда на ЗОДОВ не могат да се ползват лицата, които считат и твърдят, че не са били удовлетворени техни оплаквания по повод подавани от тях жалби, какъвто реално е процесният случай. В случая производството по делото на ВАС, от което се претендират настъпили вреди, се е развило в съответствие с процесуалните правила, още повече че в процесния случаи Н. Н. А. сам се е лишил от възможността да участва в съдебното производство, като не е внесъл дължимата за разглеждането на делото държавна такса. Поради това, твърдяното в исковата молба нарушение на чл. 47 ХОПЕС е неотносимо, защото в случая са приложими норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС. В случая липсват твърдения за реализиране на хипотезата чл. 2в ЗОДОВ, поради което предявеният иск е недопустим, както и правилно е приел първоинстанционният съд. Реално с предявяването на настоящия иск Н. Н. А. не преследва легитимен интерес, а действието му представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от Конституцията, чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /по аналогия от чл. 35, т. 3, б. „а“ от конвенцията/ и дори само на това основание искът се явява недопустим. Предвид изложеното, обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,