Решение № 3643 от 31.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10435/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. С. М. от гр. Хасково, чрез адв. В. Челебиев, против Решение № 7135/26.08.2025 г., постановено по адм. дело № 801/2025 г. на Административен съд- Хасково, с което е отхвърлена жалбата ѝ срещу Решение № 1012-26-69-1/13.03.2025 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ - Хасково, потвърждаващо Задължителни предписания с № ЗД-1-26-01862060/25.02.2025 г. на контролен орган при ТП на НОИ – Хасково. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост- касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал, че в обжалваните задължителни предписания е налице формулировка на отрицателни предпоставки за възникване на качеството „самоосигуряващо се лице“ от касатора. Излага, че няма фактически извършена проверка, от която да се установява дали реално е извършвана дейност като земеделски производител, а регистрацията на касатора като земеделски производител не е оспорена и не е отменена. Иска отмяна на първоинстанционното решение и претендира разноски. Ответникът - директорът на ТП на НОИ – Хасково, чрез ст. юрисконсулт Д. Стойчева, в писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение пред двете съдебни инстанции. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, шесто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК от надлежна страна, с правен интерес по смисъла на чл.210, ал.1 АПК и срещу акт, подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Хасково е Решение № 1012-26-69-1/13.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Хасково, с което е отхвърлена жалбата на А. М. срещу Задължителни предписания № ЗД-1-26-01862060/25.02.2025 г. на главен инспектор по осигуряването в ТП на НОИ – Хасково, с които е предписано заличаване на данни, подадени по реда на чл.5, ал.4, т.1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/, като касаторката е задължена да подаде в ТД на НАП Пловдив – офис Хасково декларация, образец № 1 "Данни за осигуреното лице" за самоосигуряващото се лице А. С. М., съдържащи заличаващи данни за периодите от 18.03.2014 г. до 21.05.2016 г. и от 06.02.2019 г. до 09.06.2021 г., с код за вид осигурен „13“ за регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители. От фактическа страна по делото е установено, че административното производство е било образувано по повод проверка от контролен орган на НОИ, възложена със Заповед № ЗР-5-26-01844713/11.02.2025 г., с която ръководителят на ТП на НОИ – Хасково е разпоредил да се извърши проверка на разходите на държавното обществено осигуряване на А. С. М.. В хода на проверката е било установено, че жалбоподателката е регистрирана като земеделски стопанин в ОД Земеделие – Хасково със заявления от: 28.02.2014 г.- с валидна регистрация до 15.05.2015 г.; 07.10.2014 г.- с валидна регистрация до 29.02.2016 г.; 07.12.2015 г.- с валидна регистрация до 23.06.2017 г.; 23.01.2019 г.- с валидна регистрация до 15.06.2020 г. и от 04.12.2019 г.- с валидна регистрация до 11.06.2021 г. След извършена справка в ОДБХ – Хасково, било установено, че към 04.11.2024 г. А. С. М. не е имала вписан/регистриран животновъден обект. Във връзка с установените в хода на проверката факти са били изискани обяснения и документи от последната, като в отговор тя депозирала писмени обяснения, в които посочила, че се е регистрирала като земеделски стопанин с отглеждане на кокошки, които гледала в двора си по време на „Корона“ вируса, но след тяхното разболяване ги заколили. А. С. М. e декларирала пред НОИ, че като земеделски стопанин упражнява дейност от 18.03.2014 г. и заявява вид на осигуряване фонд „Общо заболяване и майчинство и фонд „Пенсии“, като прекъсва дейност от 22.05.2016 г. и я възобновява на 06.02.2019 г., и отново я прекъсва на 10.06.2021 г. Установило се, че има данни за внесени приходи в бюджета на държавното обществено осигуряване от осигурителни вноски за м. март 2013 г., м. февруари 2019 г и м. март 2019 г. От направена справка в информационните регистри на НОИ се установило, че за А. М. има данни за изплащане на парични обезщетения. Горните констатации са описани в съставения при проверката Констативен протокол № КП-5-26-01862051/25.02.2025 г. Формиран е извод, че А. С. М. не отговаря на понятието „регистриран земеделски стопанин“, който произвежда растителна и животинска продукция, предназначена за продажба по смисъла на §1, ал.1, т.5 КСО. Поради това не е възникнало правно основание за подаване на декларация за регистриране на самоосигуряващо се лице за внасяне на осигурителни вноски и започване на трудова дейност и данните следва да се заличат за периода м.03.2014 г. до м.05.2016 г., както и от м. 02.2019 г. до м. 06.2021 г., като за това били издадени Задължителни предписания № ЗД-1-26-01862060/25.02.2025 г., с които е дадено предписание данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода м.03.2014 г. до м.05.2016 г., както и от м. 02.2019 г. до м.06.2021 г., да се заличат. Задължителните предписания са били оспорени по административен ред пред директора на ТП на НОИ – Хасково с жалба от 28.02.2025 г., която била отхвърлена с оспореното пред първоинстанционния съд Решение № 1012-26-69-1/13.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Хасково. В проведеното съдебно производство пред първоинстанционния съд са изслушани свидетелските показания на С. М. М. – баща на А. С. М., от които съдът, след анализ, е стигнал до крайния извод, че въпреки евентуалната заинтересованост на свидетеля и липсата на конкретика относно количества и периоди, е установено, че М. в определен период е отглеждала домашни птици, за да си помага както в домакинството с яйца и месо, така и финансово- чрез продажбата на част от яйцата, макар и не по установения ред. С обжалваното решение съдът е приел, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при наличие на фактически и правни основания за постановяването му и в съответствие с материалния закон и при липсата на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяване на решението си, съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Спрямо релевантните и установени факти съдът е приложил правилно материалния закон. От събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд обосновано е приел, че административният орган е постановил законосъобразен акт. Твърденията и оплакванията на касационния жалбоподател за наличие на касационни отменителни основания по чл.209, т.2 и т.3 АПК, настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Първоинстанционният съд вярно е установил и подробно е описал фактическата обстановка по казуса, като релевантните факти в проверяваното първоинстанционно решение не са спорни между страните, поради което не следва да бъдат преповтаряни и в настоящото изложение. Правилно първоинстанционният съд е очертал спорния по делото въпрос, който е свързан с обстоятелството дали жалбоподателката има качеството „осигурено лице“, по смисъла на § 1, ал. 1 т. 3 от ДР на КСО, във връзка с § 1, ал. 1 т. 5 от ДР на КСО. С § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО е дадена легалната дефиниция на понятието „осигурено лице”, съгласно която това е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. От съдържанието на цитираната дефиниция следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Наличието на регистрация на А. С. М. като регистриран земеделски стопанин по смисъла и реда на Наредба №3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на Регистъра на земеделски стопани не е единственото условие за възникване на осигурителни права и основание, въз основа на което да се приеме, че е осигурено лице по смисъла на закона. В конкретния случай, макар жалбоподателката пред първоинстанционния съд да е ангажирала доказателства във връзка с отглеждането на животинска продукция в процесния период, което съдът е приел за установено, правилно последният е приел, че това не представлява факт, доказващ, че осъществява трудова дейност, поради обстоятелството, че отглежданите кокошки са в лично стопанство и произведените в обекта суровини са предназначени за лична консумация, като собствениците им нямат право да ги предлагат на пазара. Правилен е изводът, че в конкретния случай не е изпълнено условието на чл.10, ал.1 от КСО за упражняване на трудова дейност като земеделски стопанин, респ. не е възникнало основание за осигуряване по чл.4, ал.3, т.4 от КСО. Правилно първоинстанционният съд е приел, че изложените от А. С. М. обстоятелства относно отглеждането на кокошки, макар и да има регистрация, са правно неотносими, тъй като тя е единствено за лично стопанство и няма регистриран животновъден обект. Обстоятелството дали продукцията от личното стопанство в действителност е била периодично продавана е ирелевантно, доколкото в тази хипотеза не може да се приеме, че е извършвана „трудова дейност“ по смисъла на КСО. Изложените в обратната насока оплаквания са неоснователни. Посочените по-горе предпоставки следва да са налице в условията на кумулативност и те следва да бъдат доказани безспорно от лицето, което претендира благоприятни за себе си правни последици и което в конкретния случай не е сторено. Липсата на реално положен труд е в противоречие с определението за „осигурено лице”, като този извод не се разколебава и от свидетелските показания по делото. По така изтъкнатите съображения, настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяна на обжалвания съдебен акт по чл. 209, т.2 и т.3 АПК, който, като правилен, следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и направеното искане от ответника за присъждане на разноски, съдът намира, че такива следва да се възложат на касатора само за касационната инстанция /за първата съдебна инстанция са присъдени/ и те следва да са в размер на 102,26 евро, на основание чл.143, ал.3 АПК, вр. с чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. На основание § 5, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България, във връзка с чл. 24 от същия закон, сумата следва да бъде превалутирана по правилата на чл.12 и чл.13 от закона и обозначена двойно в диспозитива на решението. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение