Определение № 1303 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3271/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура”, чрез юрисконсулт Н., срещу решение №1961 от 19.04.2023г., постановено по гр. д. № 14259/20212г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 20166631 от 02.08.2021г., постановено по гр. д. № 15139/2018 г. по описа на Софийски районен съд е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура” да заплати на М. М. М. на основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД обезщетение за имуществени вреди в размер на още 2676 лв. /разликата над 2007,60 лв. до 4 683,60 лв./, от която: 800 лв. – извършени разходи за болногледач, ведно със законна лихва, считано от 17.09.2015г. до окончателното й погасяване; 900 лв. - разходи за силна храна, ведно със законна лихва, считано от 17.09.2015 г.; 600 лв. - разходи за рехабилитатор, ведно със законна лихва, считано от 30.04.2016 г., както и сумата от 376 лв. - извършени разходи за лекарства, ведно със законна лихва, считано от 24.09.2015 г., като Агенция „Пътна инфраструктура” е осъдена да заплати на М. М. М. 198,07 лв. разноски за първоинстанционното производство и 53,51 лв. разноски за въззивното производство, а на адв. Н. възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38 от ЗАдв. от 462,36 лв. за първоинстанционното производство и 380 лв. за въззивното производство Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се основанието на чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане до касационно обжалване. От ответника по касационната жалба М. М. М. не е постъпил отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, предявен от М. М. М. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ за заплащане на сумата от 6854,32 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, вследствие на увреждане на здравето при ПТП, реализирано на 16.09.2015 г. с управлявания от ищеца мотоциклет „Х. Д. Спортстер“ с рег. [рег.номер на МПС], при движение в [населено място] по [улица]в посока от К. към [улица], в резултат на неравности на пътното платно, отговорни за поддържането на които са служители при ответника Агенция „Пътна инфраструктура“. Съдът е приел, че не е спорно, че участъкът от пътното платно, където на 16.09.2015 г. е настъпило процесното ПТП /по [улица]в посока от [населено място] към [улица]/ е част от Р. пътна мрежа, чието поддържане и ремонт се осъществяват от ответника, като спорен е въпросът от относно механизма на настъпване на произшествието, предвид твърденията на ответника, че не следва да носи отговорност, тъй като произшествието е настъпило в резултат на противоправното поведение на ищеца, който е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 2 ЗДвП. В тази връзка съдът е посочил, че по делото са представени преписи от влезли в сила решения - решение № 3860 от 01.06.2017 г. по гр. д. № 15534/2015 г. на СГС, решение № 591 от 06.03.2020 г. по в. гр. д. № 1219/2019 г. по описа на САС, както и определение № 28 от 21.01.2021 г. по гр.д. № 2160/2020 г. на ВКС, III г.о., които са постановени по иск на М. М. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на увреждане на здравето при същото ПТП, настъпило в резултат на неравности на пътното платно, отговорни за поддържането на което са служители при ответника Агенция „Пътна инфраструктура“. По приключилото дело съдът е разгледал релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на мотоциклета, като е приел, че не е налице съпричиняване - водачът не е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП, а причина за настъпилото ПТП е наличието на дупка на пътното платно, която е резултат от бездействието на длъжностните лица, на които А. е възложила изпълнението на описаните по-горе задължения, при наличието на обективна възможност за обезопасяването й. Изложени са мотиви, че влязлото в сила решение по предходното дело следва да бъде зачетено на основание чл. 297 ГПК и е недопустимо съдът да пререшава въпросите за механизма на ПТП и за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Направен е извод, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства по делото са доказани причинени имуществени вреди в размер на 2007,60 лв.., за която сума искът е уважен от първоинстанционния съд. Въз основа доказателства по делото - епикризи, фактури, фискални бонове, свидетелките показания и заключенията на съдебно- медицинската и съдебно – икономическата експертиза е прието за доказано, че за лечението на ищеца са закупени реконструктивни плаки и кортикален винт на стойност 1735,40 лева. Наред с това за лечението си ищецът е заплатил 52,20 лв. - потребителска такса, 20 лв. за издаване дубликат от медицински документ и 200 лв. за скенер. Въззивният съд се е произнесъл и по спорните въпроси, касаещи претендирани вреди над присъдената от районния съд сума, представляващи разходи за лекарства, усилена диета, болногледач, рехабилитация, за масажи и за транспорт. За да присъди сумата от 800 лв., съставляващи разходи за болногледач, въззивният съд, въз основа заключението на съдебно медицинската експертиза и свидетелските показания, е приел за установено, че с оглед получените телесни увреждания ищецът се е нуждаел от чужда помощ /болногледач/ в рамките на 3-4 месеца, като свидетелката М. установява, че периодът, през който ищецът се е възстановявал, е бил около 6 месеца и е заплащал разходи за болногледач по 200 лв. на месец. Направен е извод, че е доказано реалното настъпване на твърдените имуществени вреди и е счетена за основателна претенцията за присъждане на разноски за болногледач, чиито размер е определен по реда на чл. 162 ГПК на стойност от 800 лв. /4 месеца по 200 лв. на месец/. При прилагане нормата на чл.162 ГПК въззивният съд се е основал на липсата на данни за размера на тези разходи и на представени писмени доказателства за реалното им извършване, както и е съобразил заключението на съдебно- медицинската експертиза, съгласно което пострадалият се е нуждаел от болногледач в период от 3-4 месеца. Въззивният съд е приел, че на ищеца се дължи и сумата от 900 лв.- разходи за усилена храна. Изложени са мотиви, че съгласно заключението на съдебно- медицинската експертиза е било необходимо ищецът да приема по-силна белтъчна храна в период от 4-5 месеца и такава той е приемал, като според свидетеля М. е трябвало да се закупуват козе сирене, прясно козе мляко, телешко, говеждо, пресни плодове, фрешове и стойността им е била около 200 лв. на месец. При тези доказателства съдът е направил извод, че искът за присъждане на разходи за усилена храна е доказан по основание за 5 месеца и е присъдил сумата от 900 лв. За основателна е счетена и претенцията за присъждане на сумата от 600лв.- разходи за платени от ищеца 20 броя рехабилитационни процедури. За да направи този извод въззивният съд се е основал на заключението на съдебно- медицинската експертиза, според което в случая е била необходима рехабилитация и тя е част от лечението за възстановяване на ищеца от получените увреждания, като броят на процедурите се определя в зависимост от оплакванията и ограничението на движенията. Прието е за доказано също, че ищецът е направил 30 процедури и 10 от тях се поемат от НЗОК, а останалите 20 са заплатени от ищеца, като според показанията на свидетеля М. той е заплащал по 30 лв. за процедура. За да присъди сумата от 376 лв. - разходи за лекарства, съдът е приел въз основа на събраните по делото доказателства – медицинска документация, рецепти и заключение на съдебно - медицинската експертиза, че на ищеца е бил предписан прием на медикаменти, като подробно е описал какви са те и за какъв период е следвало да се приемат. Фактът на закупуването им е приет за установен въз основа на свидетелските показания. Направен е извод, че в пряка причинно - следствена връзка с получените в резултат от процесното ПТП травматични увреждания, ищецът е направил разходи за лекарства /антибиотици, антикоагуланти, противогъбичен препарат и обезболяващи /в общ размер на 376 лв. При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Съдът подробно се е обосновал защо приема, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника, като е посочил кои факти и въз основа на кои доказателства намира за установени и въз основа на тях е направил своите правни изводи. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Изложените от касатора доводи не обосновават допускането на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, защото те са относими към правилността на обжалваното решение, за която касационният съд не се произнася в производството по чл. 288 ГПК. ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение