Определение № 557 от 25.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1391/2012 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1102/26.06.2012 на Софийския градски съд от 06.08.2012 г. по гр.д. № 1214/2012, с което е потвърдено решение на Софийския районен съд от 05.10.2011 г. по гр.д. № 9988/2011, с което са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за съществуване на вземанията за обезщетение за вреди по чл. 203, ал. 2 КТ. Недоволна от решението е касаторката С. Н. Н., представляван от адв. Г. У. от САК, която го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос как въззивният съд отстранява процесуалните нарушения при разглеждането на делото от първоинстанционния съд, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешава се противоречиво от съдилищата и има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по жалбата [фирма], С., представялван от адв. А. Т. от САК я оспорва, като счита че не е обосновано значението на повдигнатите правни въпроси, както и че въззивното решение е по същество правилно, тъй като въззивният съд се е произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ищеца като счетоводител и е извършвала преводи от негови средства за погасяване на свои задължения за данъци и осигурителни вноски, както се установява от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза. Вземанията на ищеца се погасяват с общата 5-годишна погасителна давност. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, въпреки че повдигнатият процесуалноправен въпрос обуславя решението по делото, но тъй не е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (такава не е посочена и не съществува) нито се разрешават се противоречиво от съдилищата (съдебни актове с разрешения в обратен смисъл не са представени). Той няма значение и за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че конкретизирането на претендираното вземане по пера (суми и периоди) не е изискване за редовност на исковата молба в общия съдебен исков процес (за разлика от производството по търговски дела – чл. 366 ГПК), както и че нарушенията на съдопроизводствените правила в първоинстанционното производство са основание страната да поиска с въззивната жалба извършването на неизвършените в първоиностнционното производство действия, както и повтарянето на съдопроизводствените действия, които счита опорочени. Страната може да иска от въззивния съд да не зачете опорочените съдопроизводствени действия в първоинстанционното производство, които не са надлежно повторени във въззивното. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение