Решение № 4279 от 20.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7934/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Ц. П. В. от гр. София, чрез процесуален представител адв. Терзиева, срещу решение № 12584 от 10.04.2025 г., постановено по адм. д. № 6227/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена предявената от него срещу Национална агенция за приходите искова претенция за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 100 000 лв., представляващи платена неустойка по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по отношение на който не е била заличена от ответната страна възбрана, ведно с обезщетение за забава в размер на 13 259,71 лв. и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд, макар и да е приел наличието на незаконосъобразно бездействие на публичния изпълнител, неправилно е отрекъл настъпването на вреда и причинната връзка между това бездействие и платената от ищеца неустойка. Твърди се, че от събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и заключение на съдебно-счетоводната експертиза безспорно се установява съществуването на предварителния договор и анекса към него, наличието на уговорена неустойка, действителното й заплащане, както и обективната невъзможност окончателният договор да бъде сключен в договорения срок поради незаличената възбрана върху имота. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго по същество, с което исковата претенция бъде уважена изцяло. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – Национална агенция за приходите (НАП), чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба и счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Поддържа, че ищецът не е доказал по несъмнен начин нито пряка имуществена вреда, нито причинна връзка между твърдяното бездействие на публичния изпълнител и извършеното плащане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е основателна, а първоинстанционното решение е неправилно, тъй като при правилно установена незаконосъобразност на бездействието съдът е направил погрешни правни изводи относно останалите предпоставки по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страни, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. От фактическа страна, въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е установил, че ищецът е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. София, [улица], индивидуализиран в нотариален акт за продажба на право на строеж [заличен текст]. Установява се още, че на 10.01.2020 г. между ищеца, в качеството му на продавач и „Севдо 33“ ЕООД, в качеството му на купувач, е сключен предварителен договор за покупко-продажба на този имот, като впоследствие на 08.01.2021 г. е подписан анекс, с който страните са удължили срока за сключване на окончателния договор до 30.05.2023 г. Безспорно е установено, че със заповед от 06.01.2021 г. спрямо ищеца е възложена ревизия за ангажиране на отговорност по чл.19 ДОПК, а в хода на това ревизионно производство публичен изпълнител при ТД на НАП – София е издал Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки изх. № С210022-023-0000361/18.02.2021 г., с което е наложена възбрана върху процесния недвижим имот. Безспорно е и че ревизионното производство е приключило с Ревизионен акт № Р-22221520000959-091-001/07.02.2023 г., с който в тежест на ищеца не са установени публични задължения. На 10.05.2023 г. ищецът е подал до публичния изпълнител искане за отмяна на всички обезпечителни мерки на основание чл.208, ал.1 ДОПК. Независимо от това, възбраната не е била заличена в предвидения от закона срок, а едва с постановление за отмяна на наложени обезпечителни мерки от 28.06.2023 г., като заличаването в Имотния регистър е извършено на 29.06.2023 г. Установява се също, че на 03.07.2023 г. ищецът е превел по банков път на „Севдо 33“ ЕООД сумата от 100 000 лв. с посочено основание „неустойка по договор за продажба на фитнес зала в Студентски град“, а от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза е видно, че тази сума е осчетоводена в счетоводството на дружеството като приход от глоби и неустойки. При така установените факти първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че публичният изпълнител е осъществил незаконосъобразно бездействие, тъй като е дължал произнасяне и отмяна на наложената обезпечителна мярка в законоустановения срок, но не е сторил това. Въпреки този извод съдът е приел, че не е доказано настъпването на имуществена вреда, както и че не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между противоправното бездействие и твърдяната вреда, поради което е отхвърлил иска. Решаващият състав е приел, че предварителният договор и анексът не притежават достоверни дати на сключване и поради тази причина не могат да бъдат противопоставени на трети лица Настоящата инстанция намира, че това решение е валидно и допустимо, но неправилно. При правилно установена фактическа обстановка по делото, решаващият съдебен състав е достигнал до неправилен и незаконосъобразен правен извод, който не съответства на събраните доказателства и приложимите материалноправни норми. За ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ следва кумулативно да са налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице при или по повод осъществяване на административна дейност, настъпила вреда и пряка причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. В случая първата предпоставка е не само надлежно твърдяна от ищеца, но и изрично приета от първоинстанционния съд. Настоящият състав изцяло споделя този извод. След издаването на ревизионния акт, с който не са установени публични задължения в тежест на ищеца, основанието за поддържане на предварително наложената обезпечителна мярка е отпаднало. Съгласно чл.208, ал.1 ДОПК публичният изпълнител е длъжен да отмени обезпечението служебно /още през февруари 2023г./ или по искане на длъжника в 14-дневен срок от настъпване на основанието за отмяната. В случая искане е подадено на 10.05.2023 г., поради което публичният изпълнител е бил длъжен най-късно до 24.05.2023 г. да се произнесе и да отмени наложената възбрана. Това не е било сторено. Отмяната е осъществена едва на 28.06.2023 г., а заличаването в Имотния регистър – на 29.06.2023г. Следователно публичният изпълнител е бездействал незаконосъобразно по отношение на пряко произтичащо от закона негово задължение. В тази част спор по делото по същество не съществува. Спорът е съсредоточен върху останалите две предпоставки – наличието на имуществена вреда и пряката причинно-следствена връзка между отменения акт и вредите. Именно по тях първоинстанционният съд е направил неправилна доказателствена и правна преценка. На първо място, неправилен е изводът, че предварителният договор и анексът към него не могат да бъдат кредитирани като доказателство за релевантните факти, тъй като не притежават достоверна дата по смисъла на чл.181 ГПК. Действително, частният документ без нотариална заверка на подписите няма достоверна дата спрямо трети лица, освен в предвидените от закона случаи. От това обаче не следва, че такъв документ е лишен от каквато и да е доказателствена стойност или че е „негодно доказателствено средство“, както по същество е приел първоинстанционният съд. Липсата на достоверна дата има значение за противопоставимостта на документа на трети лица относно момента на съставянето му, но не води до изключването му от доказателствения материал по делото, нито до невъзможност съдът да установи съществуването и съдържанието на материализираните в него волеизявления чрез съвкупната му преценка с всички останали доказателства. В производството по иск за обезщетение по Закон за отговорността на държавата и общините за вреди съдът формира вътрешното си убеждение въз основа на всички събрани по делото доказателства, като релевантните факти могат да бъдат установявани с всички допустими от закона доказателствени средства. Поради това съдът не е имал основание да абсолютизира липсата на достоверна дата и единствено въз основа на това да дискредитира изцяло предварителния договор и анекса. На второ място, неправилен е и изводът на съда, че не са налице достатъчно доказателства за действително поемане и изпълнение на задължението за неустойка по предварителния договор. По делото е налице платежно нареждане от 03.07.2023 г. за превод на сумата 100 000 лв. от ищеца към „Севдо 33“ ЕООД, в което изрично е посочено основанието на плащането – „неустойка по договор за продажба на фитнес зала в Студентски град“. Този документ не е оспорен от ответната страна. Налице е и съдебно-счетоводна експертиза, която установява, че същата сума е постъпила по сметка на дружеството и е осчетоводена именно като приход от глоби и неустойки. Тези две доказателства, разгледани в съвкупност с представения предварителен договор и анекса към него, както и със свидетелските показания, обективират по несъмнен начин настъпването на отрицателно имуществено разместване в патримониума на ищеца, изразяващо се в заплащане на договорно дължима неустойка. Това е реално намаляване на имуществото му, а оттам и имуществена вреда по смисъла на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Неоснователни са и съображенията на първоинстанционния съд, че отсъствието на допълнителна кореспонденция между страните по договора, или липсата на данни за последващи преговори след вдигането на възбраната, изключва вредата. Тези обстоятелства не са част от фактическия състав на отговорността по ЗОДОВ. Няма никакво значение, дали ищецът след това се е опитал отново да сключи договор за покупко-продажба или не. От значение е дали като резултат от противоправното бездействие на административния орган е настъпил неблагоприятен имуществен резултат за ищеца. В случая такъв резултат се изразява в необходимостта той да заплати уговорената неустойка след неизпълнение на договорно задължение в уговорения срок. Фактът, че страните по гражданския договор не са пристъпили впоследствие към реализация на сделката, не елиминира вече настъпилата имуществена вреда. Неправилен е и изводът на първоинстанционния съд за липса на причинна връзка. Настоящият състав приема, че именно незаконосъобразното бездействие на публичния изпълнител се намира в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилата за ищеца имуществена вреда. По делото е безспорно, че с анекса към предварителния договор страните са определили краен срок за сключване на окончателния договор – 30.05.2023 г. По делото е безспорно и че към тази дата върху имота е съществувала вписана възбрана, въпреки проактивното действие на касатора своевременно да бъде заличена /същата е заличена едва на 29.06.2023 г./. Съществуването на възбрана върху имота обективно препятства осъществяването на прехвърлителна сделка и поставя продавача в невъзможност да изпълни задължението си да прехвърли собствеността върху недвижимия имот. Следователно именно бездействието на публичния изпълнител да вдигне своевременно възбраната е довело до това към настъпване на крайния договорен срок ищецът да се намира в обективна невъзможност да изпълни задължението си по предварителния договор. Тази невъзможност е активирала договорната клауза за неустойка, вследствие на което ищецът е заплатил сумата от 100 000 лв. Причинната връзка в случая не е хипотетична, нито опосредена от самостоятелни, независими от поведението на администрацията фактори. Напротив, тя е пряка, тъй като вредата следва непосредствено от невдигането на възбраната в предвидения срок. Ако публичният изпълнител беше изпълнил вмененото му от закона задължение и беше отменил обезпечителната мярка в срока по чл.208, ал.1 ДОПК, то към 30.05.2023 г. правната пречка за сключване на окончателния договор не би съществувала и не би възникнало основание за реализиране на договорната неустойка. Изводът на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал защо купувачът се е отказал от сделката, необосновано пренася тежестта на доказване върху обстоятелства, които не променят решаващия факт – че към уговорения срок продавачът не е могъл да изпълни поради незаконосъобразно съществуваща възбрана. Именно това е юридически релевантната причина за неизпълнението. Не могат да бъдат споделени и мотивите на първоинстанционния съд, че договорената продажна цена на имота била необичайно висока и поради това пораждала съмнение относно действителността или сериозността на договора. Съдът в производството по чл.1, ал.1 ЗОДОВ не е овластен да подлага на свободна преценка стопанската целесъобразност на договорите, сключвани между частноправни субекти, нито само въз основа на съпоставяне с предполагаеми средни пазарни нива да дискредитира волята на страните. Свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД допуска страните да уговарят цена, която намират за съответстваща на интересите им, стига това да не противоречи на закона и добрите нрави. В рамките на настоящия спор няма данни договорът да е нищожен, привиден или сключен единствено за нуждите на процеса. Такъв извод не може да се извежда само от размера на уговорената цена, още по-малко при наличие на последващи външни прояви на договорното отношение – анекс, плащане на неустойка, счетоводното й отразяване и свидетелски показания, които потвърждават съществуването на правоотношението и неговото неизпълнение поради невъзможност за сключване на окончателната сделка. Освен това неправилно съдът е посочил, че уговорената цена се отнася за помещение с площ от 53,07 кв.м. Съгласно предварителният договор, договорената цена се отнася до „заведение с фитнес център на две нива“, като първото ниво е с площ 53,07 кв.м, а второто ниво е с площ 915,84 кв.м. Така е посочено и в нотариалния акт на стр. 57 и сл. от делото пред АССГ. Следва да се подчертае, че в конкретния случай не става дума за вреда, която е твърде отдалечена, случайна или зависеща от множество самостоятелни външни фактори, а за вреда, която е закономерен резултат от конкретното противоправно бездействие на орган на приходната администрация. При наличието на предварителен договор с фиксиран краен срок за изповядване на окончателна сделка, при съществуваща към този момент вписана възбрана, подлежаща на предварително и своевременно заличаване поради отпаднало основание, неизпълнението на договорното задължение и произтичащата от него санкционна неустойка представляват именно пряка и непосредствена последица по смисъла на закона и трайната съдебна практика. По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че в случая са налице всички кумулативни предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ – незаконосъобразно бездействие на публичен изпълнител при ТД на НАП – София, настъпила имуществена вреда за ищеца в размер на 100 000 лв. и пряка причинно-следствена връзка между това бездействие и претърпяната вреда. Следователно предявеният иск е основателен и доказан и е следвало да бъде уважен. Основателна е и акцесорната претенция за обезщетение за забава в размер на 13 259,71 лв., начислено върху главницата от датата на плащане на неустойката – 03.07.2023 г., до датата, предхождаща предявяването на иска – 21.06.2024 г., както и претенцията за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, доколкото отговорността по ЗОДОВ обхваща и последиците от забавеното репариране на причинената имуществена вреда. Като е достигнал до обратни изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което искът бъде уважен изцяло. С оглед изхода на спора и на основание чл.143, ал.1 АПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции съобразно представения списък пред първата и настоящата инстанция в общ размер на 9595,39 лева, от които 10 лева държавна такса за първата съдебна инстанция, 400 лева депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза, 9180,39 лева за адвокатско възнаграждение и 5 лева държавна такса за настоящата инстанция, които следва да бъдат изчислени в евровата им равностойност. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 АПК, Върховният административен съд, настоящият състав на Трето отделение,