Определение № 9642 от 13.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9765/2025 г.

Производството е по чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „Енерджи груп БГ 2009“ ЕООД, гр. Пловдив, чрез адвокат Павлова и адвокат Церовски, срещу определение № 27972 от 21.08.2025 г., постановено по адм. дело № 5219/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е върната исковата молба на дружеството и производството по делото е прекратено. С доводи за неговата неправилност поради нарушение на приложимите материалноправни норми се иска отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба – Комисия за енергийно и водно регулиране (КЕВР), чрез юрисконсулт Райков и юрисконсулт Методиева, в писмен отговор взема становище за неоснователност на частната жалба и правилност на обжалваното определение. Частната жалба е подадена в срок, от страна за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по искова молба на „Енерджи груп БГ 2009“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Пловдив, срещу Комисията за енергийно и водно регулиране, с която са предявени обективно съединени искове за обезщетяване на претърпени вреди по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държава и общините за вреди (ЗОДОВ), основани на твърдяно бездействие на ответника да изпълни вменено му от закона задължение да измени дължими се по закон премии за изкупуване на електрическа енергия, произведена от дружеството. При условията на евентуалност исковете се основават на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, при твърдяно допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз. С обжалваното определение съдът на основание чл. 130 от Гражданския процесуален кодекс, във вр. с чл. 144 АПК е върнал поради недопустимост исковата молба с искане КЕВР да заплати на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 203 и сл. АПК, или при условията на евентуалност на основание чл.2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 203 и сл. АПК, сума в общ размер на 238 444,50 лв., от които главници в общ размер на 210 731,99 лева и законни лихви в общ размер на 27 712,51 лева и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат е приел на първо място, че няма направено оспорване по чл. 256 от АПК на бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, нито ищецът е подавал искане до административния орган да извърши фактически действия, които е длъжен да извърши по силата на закона, за да оспори бездействието му, нито се иска от съда да осъди административния орган да извърши някакво конкретно действие. Отделно от това съдът е приел, че под незаконосъобразни действия или бездействия по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ се визират фактически действия или бездействия на администрацията или нейните органи/длъжностни лица, като неиздаване на нов административен акт не е такова, същото следва да бъде преодоляно по реда на чл. 256 АПК, който в случая не е използван. С исковата молба се търсят вреди, настъпили в резултат от неизвършване на правно действие - от неиздаден индивидуален административен акт, решение на колективен орган и то с точно определено от ищеца съдържание. Относно предявения като евентуален иск по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ съдът е приел, че с разпоредбите от Директива 2018/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници на които искът се основава, не се предоставят права на частно правни субекти тъй като не съдържат права с достатъчно определено съдържание. В исковата молба липсва твърдение за достатъчно съществено нарушение на ПЕС, което е основание за допустимост на иска. Съдът излага съображения, че се смесва приложението на националните норми и тези на директивата. За да се обоснове същественото нарушение на нормите на Директива 2018/2001, то следва да се разгледа дали именно те дават свобода на преценка на държавите членки как да постигнат заложените цели, а не каква свобода на преценка е заложена в националните правила. Наличието или не на свобода на преценка е въпрос относно спазването на националното право и не е относимо към ангажирането на отговорността на държавата за нарушение на директно приложима норма на Директива 2018/2001. Определението е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 АПК, гражданите и юридическите лица могат да търсят обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица. Когато се претендират вреди от незаконосъобразен административен акт, неговата отмяна по съответния ред е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Само в този случай, при липсата на тази предпоставка, съдът може да прекрати делото без да разглежда исковата молба по същество на спора. Според разпоредбата на чл. 204, ал. 4 АПК, незаконосъобразността на действието и бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Ищецът е този, който с исковата си молба определя спорния предмет, страните и обема на търсената защита. В случая в исковата молба са изложени обстоятелства, основаващи според ищеца отговорността на ответника, а именно – незаконосъобразно бездействие на ответника да измени размера на дължима се премия по чл. 31б, ал. 2 от Закона за енергетиката, в производство, административно по своя характер. Въпросът за наличието или отсъствието на елементите от фактическия състав на относимата правна норма – чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е въпрос по съществото на правния спор, който съдът ще следва да реши, въз основа на събраните по делото доказателства и доводите на страните и не касае допустимостта на предявените искове. Идентично е положението по предявения като евентуален иск по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, при твърдяното, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, при посочване на нормите от това право, които според ищеца основават претендираното обезщетение. Дали е налице съществено нарушение на правото на Европейския съюз, основано на норми от него, посочени в исковата молба, и дали същото основава твърдяното от ищеца право на обезщетение при критериите, изведени от практиката на СЕС е въпрос по съществото на спора, а не обуславя недопустимост на предявения иск. По изложените съображения обжалваното определение като постановено при неправилно приложение на материалния закон е неправилно и следва да бъде отменено, а делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, във вр. с чл. 236 АПК Върховния административен съд, трето отделение