Определение № 1499 от 20.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. А. Ч., Г. Х. М., Д. М. Б. и Б. М. Б. срещу определение №339/27.05.2024г. по в.т.д.№609/23г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата им за освобождаване от заплащане на държавна такса в размер на 30 лв. за касационно обжалване на въззивното решение и е оставено без уважение искането им за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл.1-чл.3 от Директива 2004/48/ЕО на ЕП и Съвета. В частната жалба е наведено оплакване за незаконосъобразност на съдебния акт. Наведени са доводи,че съдът не е съобразил,че ищците са освободени от заплащането на държавни такси по силата на закона – чл.5 б“е“ ЗДТ вр. чл.1-3 от Директива 2004/48/ЕО. Възразено е срещу това при извършване на преценката по чл.83 ал.2 ГПК за възможностите на молителите за заплащане на държавната такса те да се обвързват с тези на семействата им. Заявено е искане определението да бъде отменено и частните жалбоподатели да бъдат освободени от държавна такса за касационното обжалване. Ответникът по частната жалба – „ВиК“ООД [населено място] не се е възползвал от правото си на отговор на частната жалба. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срок от легитимирани да обжалват лица срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С подадената от ищците касационна жалба срещу частта от решението на въззивния съд, с която са отхвърлени предявените от тях искове по чл. 61 ЗЗД ,чл. 79 вр. чл. 82 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, е направено искане за освобождаване от държавната такса, дължима за обжалването /която е в размер на 30 лв. за първата фаза от касационното производство – фазата по преценка за допускане/. За да остави искането за администриране на касационната жалба без заплащане на държавна такса без уважение, съставът на Софийски апелативен съд, след като е констатирал,че предмет на обжалване от ищците пред касационната инстанция е въззивното решение в частта, която е постановена по искове по чл.61 ЗЗД, чл.86 ЗЗД, чл.79 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, а те не представляват искове за възнаграждения, произтичащи от права на изобретения, за които ищците са освободени по силата на закона, е приел,че основанието на чл.5 б.“е“ЗДТ е неприложимо.При този извод съдът е приел да разгледа искането на другото заявено от ищците основание за освобождаване – чл.83 ал.2 ГПК. Позовал се е на представените след дадените допълнителни указания декларации за материално, семейно и имуществено състояние, въз основа на които е установил,че всички касационни жалбоподатели притежават недвижимо имущество, автомобили и имат доходи; Г. М. ,въпреки че е с най-нисък доход, има семейство, на което може да разчита за материална подкрепа. Като е взел предвид,че целта на разпоредбата на чл.83 ал.2 ГПК е на материално затруднените лица да бъде осигурен достъп до правосъдие, съдът е приел,че при извършване на преценката за наличие на основание за освобождаване следва да бъде взет предвид и размера на дължимата такса, който да бъде съпоставен с общото материално състояние на съответната страна по делото. Отчел е,че в конкретния случай държавната такса,дължима за фазата по допускане на касационното обжалване е 30 лв. и същата се дължи общо от всички жалбоподатели, което означава,че всеки от тях дължи по 7,50 лв. От това съдът е направил извод,че такъв разход за осъществяване на достъпа до правосъдието е във възможностите на всеки един от касационните жалбоподатели, поради което искането за освобождаване от заплащането на държавната такса следва да бъде оставено без уважение като неоснователно. Без уважение съдът е оставил и искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на Директива 2004/48/ЕО на ЕП и Съвета, като се е обосновал с нейната неприложимост към възникналия казус. Така постановеното определение на Софийски апелативен съд е правилно. Изводът,че предметът на касационно обжалване не обхваща искове за възнаграждения, произтичащи от права на изобретения, е основан на фактите по делото. Действително, с исковата молба ищците са предявили и искове за възнаграждение за използването на изобретението им, но тези искове са приключили на двете инстанции с позитивно за тях решение, поради което решението в тази му част не е предмет на обжалване от тях. Исковете, с които се сезира касационната инстанция, са извън категорията такива, относими към разпоредбата на чл.5 б.“е“ ЗДТ – за обезщетение на извъндоговорно основание /водене на чужда работа без пълномощие/, за обезщетение за пропуснати ползи и за договорна неустойка. Поради това, след като претенциите не могат да се квалифицират като такива за уговорено възнаграждение за ползване на изобретение, не може да бъде формиран обоснован извод,че касаторите са освободени по силата на закона от заплащане на държавна такса върху тези искове. Правилен е и изводът на въззивния съд за неоснователност на искането за освобождаване на касаторите от заплащането на държавна такса по реда на чл.83 ал.2 ГПК. Преценката му е извършена на базата на декларираното от самите тях състояние на материална обезпеченост, сочеща на наличие на достатъчно средства за заплащането на дължимата за производството държавна такса от 30 лв., разпределима поравно между четиримата, като косвено доказателство,че това е във възможностите им, е и реалното й заплащане преди подаването на частната жалба срещу определението на въззивния съд. Отказът да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС във връзка с тълкуване на Директива 2004/48/ЕО на ЕП и Съвета също е правно обоснован, като обстоятелствата не предполагат друго разрешение. Посочената директива касае мерките, процедурите и средствата за защита, които са необходими за гарантиране спазването на правата върху интелектуална собственост.Сочените от касаторите чл.1-чл.3 от нея нямат отношение към твърдението на касаторите,че изначално не дължат държавна такса, а нейният чл.14 изрично допуска в съдебните производства, свързани със защитата на правата върху интелектуална собственост, да бъдат заплащани съответни съдебни разноски, подлежащи на възстановяване от загубилата делото страна /аналог. на чл.78 ГПК/. Самите касатори не са формулирали и конкретен правен въпрос,който да бъде поставен пред СЕС във връзка с това дължат ли или не държавна такса за касационното обжалване, за отговора на който би се налагало да бъдат тълкувани посочените членове от директивата. Поради изложеното,определението на Софийски апелативен съд следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение