Определение № 8156 от 17.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6941/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от А. Б. С. от гр. София срещу Определение № 24775 от 19.06.2026 г. на Административен съд – София-град по административно дело № 7334/2026 г. С обжалваното определение съдът отхвърля искането на жалбоподателя за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № 26-4332-002472 от 18.05.2026 г. на полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ към Столична дирекция на Министерството на вътрешните работи (СДВР), с която е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 2, б. „м“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – временно спиране от движение пътно превозно средство (ППС) за срок от три месеца. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по искане, с което не е бил сезиран. Подробно описва хронологията на жалбите, които е подал до Административен съд – София-град и сочи, че делото е образувано след разделяне на производството по първата, подадена жалба, а тя е срещу принудителни административни мерки (ПАМ), наложени с акт за установяване на административно нарушение серия GA, № 5069812 от 15.05.2026 г. (АУАН), а не с посочена от съда заповед за прилагане на ПАМ, която е обжалвана самостоятелно с отделна жалба, в която също е направено искане за спиране на предварително изпълнение на приложената с нея ПАМ, но тава са различни производство и съответно искания. Частният жалбоподател сочи, че ако съдът счете обжалваното определение за допустимо, то обосновава, че същото е неправилно. Изтъква, че съдът не е взел предвид, че дейността на дружеството-работодател на искателя, която е пряко свързана с непрекъснато придвижване до адреси на клиенти, предвид че се осъществява куриерска дейност. Не е отчел нито допълнителните разходи за транспорт, притесненията, свързани с организацията на работното време, закъснения при служебните и други ангажименти на искателя, нито липсата на вина за твърдяното в АУАН нарушение на правилата за движение по пътищата, нито други нарушения на административнопроизводствените правила и липсата на реквизите в оспорения акт. Иска обжалваното определение да бъде обезсилено, а делото върнато на друг състав на съда за произнасяне по направеното искане или да бъде отменено определението, а по същество да бъде спряно изпълнението на приложената ПАМ. Частният жалбоподател се представлява от адв. Т. Томов от Адвокатска колегия - София. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По довода за недопустимост на обжалваното определение. За да бъде един съдебен акт недопустим е необходимо да не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. да липсва положителна или да е налице отрицателна процесуална предпоставка за разглеждане на делото. В случая съдът е сезиран с две жалба – една срещу ПАМ, наложени с АУАН серия GA, № 5069812 от 15.05.2026 г. (жалба, вх. № 18420/28.05.2026 г.) и втора срещу на Заповед № 26-4332-002472 от 18.05.2026 г. на полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ към Столична дирекция на Министерството на вътрешните работи (СДВР), с която е приложена ПАМ по чл. 171, т. 2, б. „м“ ЗДвП, вх. № 21607/19.06.2026 г. Видно от материалите по делото по жалба, вх. № 18420/28.05.2026 г. заместник-председател на съда с разпореждане от 29.05.2026 г., е изискал от административния орган административната преписка, ведно с копие от жалбата. На 09.06.2026 г. административният орган е изпратил преписката с придружително писмо УРИ 433200-70722, като е посочил, че спрямо А. Б. С. от гр. София са приложени ПАМ съответно със Заповед № 26-4332-002471/18.05.2026 г. по чл. 171, т.1, б.“з“, подб. „дд“ ЗДвП и Заповед № 26-4332-002472/18.05.2026 г. по чл. 171, т.2, б.“м“ ЗДвП като към момента няма информация за връчването им към дата на окомплектоване на жалбата. На 10.06.2026 г. е образувано административно дело № 6967 по описа на АССГ за 2026 г., като съдът с Определение № 23351/10.06.2026 г. приема, че е сезиран с жалба от А. Б. С. срещу Заповед № 26-4332-002471/18.05.2026 г. по чл. 171, т.1, б.“з“, подб. „дд“ ЗДвП и Заповед № 26-4332-002472/18.05.2026 г. по чл. 171, т.2, б.“м“ ЗДвП, поради което разделя производството по жалбата и определя по жалбата в частта ѝ срещу Заповед № 26-4332-002472/18.05.2026 г. по чл. 171, т.2, б.“м“ ЗДвП да се образува отделно производството. На 18.06.2026 г. АССГ в изпълнение на Определение № 23351/10.06.2026 г. образува административно дело № 7334/2026 г. с предмет - жалба на А. Б. С. срещу Заповед № 26-4332-002472/18.05.2026 г. по чл. 171, т.2, б.“м“ ЗДвП. Посочената жалба с вх. № 21607 е приложена на л. 41 – 45 от адм. дело № 7334/2026. В същата има направено искане по реда на чл. 166, ал.4 вр. 2 АПК за спиране на предварително изпълнение на Заповед № 26-4332-002472/18.05.2026 г. по чл. 171, т.2, б.“м“ ЗДвП в точка I от самата жалба. При така установените факти, се налага извод, че съдът е сезиран с жалба в срок срещу подлежащ на обжалване индивидуален административен акт, в която е направено искане за спиране на изпълнението му по реда на чл. 166 АПК, поради което произнасянето на съда по съществото на това искане е допустимо. Действително в кориците на делото е приложена и жалбата на А.Б. С., вх. № 18420/28.05.2026 г. срещу ПАМ, наложени с акт за установяване на административно нарушение серия GA, № 5069812 от 15.05.2026 г. като няма данни по тази жалба да е образувано дело, но това не може да се отрази на допустимостта на производството по адм. дело № 7334/2026 г., което е с предмет - жалбата на А. Б. С. срещу Заповед № 26-4332-002472/18.05.2026 г. по чл. 171, т.2, б.“м“ ЗДвП. По доводите за неправилност на обжалването определение. С последното Административен съд – София-град отхвърля искането на А. Б. С. за спиране на предварителното изпълнение Заповед за прилагане на ПАМ № 26-4332-002472 от 18.05.2026 г. на полицейски инспектор в отдел „Пътна полиция“ към СДВР (ЗПАМ). Съдът приема, че искателят не е посочил и доказал конкретни вреди по вид и размер, които би му причинило принудителното изпълнение, а за такива не се считат евентуалните неудобства, произтичащи от факта на временно спиране от движение на конкретното ППС. Изтъква, че не са ангажирани доказателства, че ППС, което е спряно от движение с приложената ПАМ, е непосредствено необходимо, за да изпълнява искателя трудовите си задължения. Анализира данните от трудовия договор на лицето и заключава, че длъжността, на която е назначен спада към групата „Административен персонал по обслужване на клиенти“, подгрупа „Служител, гише в пощенска станция“ и няма доказателства, че лицето е пряко ангажирано с транспортирането на пощенски пратки с процесния автомобил. Относно доводите за месторабота, местоживеенето, възрастта и обстоятелството, че това е първа работа на искателя, съдът приема, че са ирелевантни и непротивопоставими на охранявания от приложената ПАМ обществен интерес. Относно доводите, за съществени нарушения на административнопроизводствените правила и други пороци на оспорваната ЗПАМ, съдът отбелязва, че са извън предмета на искането по чл. 166 АПК. С оглед изложеното съдът прави краен извод, че не се доказват предпоставките за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на оспорената заповед, поради което отхвърля искането, с което е сезиран. Определението е правилно. Изпълнението на невлязъл в сила индивидуален административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закон, какъвто е настоящия случая предвид разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, обичайно има сериозно въздействие в правната сфера на адресатите на акта, който предварително следва да понесат задълженията или ограниченията, които се налагат с още невлязлия в сила индивидуален административен акт. Така предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт имплицитно съдържа в себе си и възможността изпълнението да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. В определени случаи, законодателят е разпоредил изрично в правна норма, че обжалването няма суспензивен ефект, освен ако съдът разпореди друго. Предпоставката, при която съдът може да спре допуснатото по закон предварително изпълнение – какъвто е настоящият случай с оглед на разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, е възможността предварителното изпълнение да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Доказателствената тежест за тази факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на искателя. Тъй като става въпрос за изключение от принцип тълкуването на законовите предпоставки е само stricto sensu. Частният жалбоподател действително в първоначалното си искане не е посочил нито конкретни значителни и трудно поправими вреди, които ще му причини предварително изпълнение на оспорената заповед, нито е обосновал вероятността от настъпването им. Доводите на жалбоподателя, че съдът не съобразил дейността на дружеството-работодател и въздействието на приложената ПАМ върху нея са неоснователни. Преди всичко, ако дружеството-работодател счита е пряко засегнато от приложената ПАМ, то има право на жалба срещу нея и възможност само да направи при оспорването искане по реда на чл. 166 АПК. Няма данни дружеството-работодател да е направило такова, а настоящия искател не може да се предявява чужди права. Правилно в тази връзка съдът е анализирал само трудовия договор на искателя и липсата на доказателства, че трудовите му задължения включват транспортиране на куриерските пратки именно с ППС-то, което е спряно от движение с обжалваната ЗПАМ. Действително длъжността, на която е назначен искателя съгласно посочения НКПД, предполага уседнала работа на гише. От описаните в трудовия договор задължения на служителя не може да се направи различен извод, няма нито едно задължение, което е да е свързано с транспортиране на пратки, още по-малко с конкретно индивидуализиран автомобил. Други доказателства не са представени, няма такива и към частната жалбата. Личните притеснения и неудобства на искателя във връзка с организацията на ежедневието му правилно са преценени от съда като неотносими към предмета на искането. Те са субективни възприятия и битови неудобства, които не са обвързани с конкретно посочени значими или трудно поправими вреди, които да налагат спиране на изпълнението на ЗПАМ. Правилен е изводът на съда, че в производството по чл. 166 АПК не следва да се обсъждат доводи относно вината на нарушителя и/или други нарушения на материалния или процесуалния закон, които могат да се отразят на законосъобразността на обжалвания акт. Това са въпроси, които се преценяват по съществото на спора, а не в акцесорното производството по чл. 166 АПК. С оглед всичко изложено, не са налице предпоставките за спиране на предварително изпълнение на оспорената ЗПАМ, поради което изводът на първоинстанционния съд, че искането е неоснователно и недоказано е правилен. Доводите на частния жалбоподател за неправилност на обжалваното определение са неоснователни. Определението е правилно, съответно е на закона и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 235 АПК Върховният административен съд, Седмо отделение