Определение № 135 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2344/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 8172/9.03.2020 г., подадена от В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т., чрез адвокат Н. А., срещу решение № 137 от 29.01.2020 г. по гр. д. № 1113/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 172 от 15.06.2017 г. по гр. д. № 1320/2016 г. на Районен съд – Асеновград за уважаване на предявените искове, и вместо това въззивният съд е постановил друго, с което е отхвърлил като неоснователни предявените от В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД: да бъде осъдена И. А. Х. да им предаде – като собственици, владението върху ползваните от нея без правно основание две стаи от приземния етаж на двуетажна жилищна сграда, находяща се в УПИ ** от кв. 63, целия с площ 795 кв. м, находящ се в [населено място], Пловдивска област, както и върху ползваната без правно основание източна част (от 150 кв. м) от посочения поземлен имот, разположена по протежение на източната имотна граница и в югоизточната част от имота, както и да им заплати сумата от общо 1 400 лв., представляваща обезщетение за ползването на описаните по-горе части от жилищната сграда и от дворното място, осъществявано без правно основание през периода 1.01.2015 г. - 31.08.2016 г., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 2.08.2016 г. до пълното изплащане на сумата.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че делото е образувано пред него преждевременно, тъй като във въззивното решение са налице допуснати очевидни фактически грешки, които следва да бъдат отстранени преди провеждане на производството по чл. 288 ГПК.

На първо място, въззивният съд е отменил изцяло решението на първоинстанционния съд, т.е. и по отношение на исковете, предявени от А. Д. М., но при постановяване на диспозитив за отхвърляне на заявените с исковата молба претенции, както и за присъждане на разноски, е пропуснал името на посочената страна (ищца).

На второ място, въззивният съд е формирал извод в решението си, че предявилите исковете по чл. 108 ЗС са собственици на цялото дворно място, съставляващо УПИ **, кв. 63 по регулационния план на [населено място], Пловдивска област, но е отхвърлил иска за предаване владението на част от него, поради недоказване, че ответницата И. Х. го владее. Съдът не е съобразил постановките на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., че в този случай следва да се произнесе и с установителен диспозитив за признаване правото на собственост, като липсата на такъв води до допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправяне по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред.

Изложеното обуславя връщане на делото на Окръжен съд - Пловдив за произнасяне по реда на чл. 247 ГПК съобразно с изложените по-горе мотиви.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,