Определение № 221 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2486/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Д. Т. Б. против определение № 4553 от 28.02.2020 г. по гр..№ 12956/2019 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата й от 14.02.2020 г. по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 32 от 03.01.2020 г. по гр.д.№ 12956/2019 г. на Софийски градски съд в частта за разноските, с която тя е осъдена да плати на въззиваемата Р. М. Г. на основание чл. 78, ал.1 и 3 деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 1000 лв. В частната жалба се прави оплакване за неправилност и необоснованост на определението поради това, че съдът е приел, че коректно е уговорен размер, начин и срок на плащане на адвокатското възнаграждение. Доводите са свързани с това, че е уговорена дата за заплащане на част от възнаграждението три дни след сключване на договора, а в него е отразено, че част е платена в брой. Ответницата по частната жалба оспорва твърденията в нея, позовава се на договорът за правна помощ и разписката, които установяват изплащането на цялата уговорена сума за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съдът се е съобразил следното: С въззивното решение е прието, че въззивната жалба е неоснователна и е потвърдено решението на районния съд. Във възивното производство въззиваемата Р. М. Г. е представлявана от адвокат Л. У.-Д., съгласно представеният договор за правна помощ, сключен между тях за процесуално представителство във въззивното производство / л. 15 от делото на СГС/. Уговореният хонорар е 1000 лв. Отразено е, че са изплатени в брой 400 лв. при подписване на договора. На л. 26 от делото на СГС е представена разписка от 29.11.2019 г., с която адвокат Л. У.-Д. е заявила, че е получила от Р. М. Г. сумата 600 лв., с което е изплатено цялото договорено адвокатско възнаграждение – 1000 лв. Това е и размера на претендираните разноски в представеният списък по чл. 80 ГПК / л. 27/ С въззивното решение, съдът е присъдил на Г. разноски в този размер. В мотивите на обжалваното определение, съдът се е позовал на т.1 от ТР № 6/2012 г., според което отразяването в договорът за правна помощ, че сумата е изплатена в брой съставлява разписка за посочената сума. Съобразил е и разписката, която, доказва изпълнение на парично задължение. Като неоснователен е преценен доводът, че въззиваемата не е имала пари да плати цялата сума, защото изпълнението на парично задължение по естеството си е възможно винаги и липсата на средства не е основание за неизпълнение и защото е представен документ по смисъла на чл. 69, ал.1 ЗЗД, който доказва плащане. Настоящата инстанция намира, че изложените мотиви напълно съответстват на доказателствата, на закона и на задължителната съдебна практика. Неоснователни, неподкрепени от нормативната уредба са доводите за некоректно уговаряне на размер, начин и срок на плащане на адвокатското възнаграждение. Уговореното възнаграждение е в договорът за правна помощ, който е възмезден. Изложените твърдения в частната жалба не кореспондират на данните по делото и доказателствата, а правните доводи за липса на средства не сочат на неизпълнение и са неоснователни. Щом кредиторът се е съгласил да приеме изпълнение на части и е декларирал изпълнение, то е действително и е доказано. Затова частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение