Определение № 5311 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2018/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. М. Д. – Д., чрез адв. А. Ч., срещу определение № 459/09.04.2024г. по гр.д. № 673/23г. по описа на ОС Велико Търново, с което е изменено постановеното по делото решение № 82/14.02.2024г. в частта за разноските, като са присъдени такива в полза на ответника „Мултимес Груп“ ЕООД в размер на 1600 лева за адвокатско възнаграждение за представителство пред въззивния съд. Жалбоподателката иска отмяна на атакуваното определение и отхвърляне на претенцията с довод, че присъждането на разноски за въззивното производство не е поискано своевременно, а списъкът по чл. 80 ГПК и доказателствата за извършването им са направени след като е даден ход по същество на делото от въззивния съд. Насрещната страна по жалбата – ответникът „Мултимес груп“ ЕООД, [населено място], чрез адв. Р. Т., я оспорва. Настоящият състав на ВКС, като съобрази доводите на страните и данните по делото, намира частната жалба на неоснователна по следните съображения: Атакуваното определение е постановено по искане на ответника за допълване на постановеното по делото на 14.02.2024г. решение в частта за разноските чрез присъждане в негова полза на разноски за адвокатско възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция. За да го уважи, въззивният съд е съобразил крайния изход на развилото се пред него производство по съществото на спора, което прави приложима разпоредбата на чл. 78, ал.3 ГПК и обстоятелството, че искането за присъждане на разноски е направено своевременно, а доказателствата за извършване на разноските и списъкът по чл. 80 ГПК са представени в съдебното заседание, в което е даден ход на делото по съществото на спора. Така приетото е изцяло законосъобразно. Според константната съдебна практика, намерила израз в определение № 28 от 26.01.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4596/2019 г., IV г. о.; Определение № 45 от 10.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2779/2020 г., IV г. о., Определение № 12 от 11.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1488/2020 г., I т. о.; определение № 360 от 12.5.2014 г. по ч. т. д. № 1009/2014 г. на ВКС, І т.о. и др., правилото на чл. 78 ГПК за съразмерно заплащане на разноските се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Ако последното бъде потвърдено т.е. не бъдат уважени жалбите и на двете насрещни страни, искът остава уважен в същата част, поради което ответникът дължи заплащане на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната инстанция съразмерно/пропорционално/ на уважената част от иска, а ищецът – разноските на ответника за въззивното производство съразмерно с отхвърлената с въззивното решение част от иска. Неоснователно е оплакването по жалбата, че искането за присъждане на разноски е направено несвоевременно. Ответникът е поискал да му бъдат присъдени разноските пред въззивното производство в отговора на въззивната жалба на ищеца ( лист 24, гръб, от делото на въззивния съд) и в своята въззивна жалба ( лист 27 от делото на въззивния съд). Неоснователно е и оплакването, че списъкът по чл. 80 ГПК и доказателствата за сторените разноски са представени несвоевременно. Както списъкът, така и договорът за правна защита и съдействие, в който е отбелязано извършеното плащане на адвокатско възнаграждение, са представени в проведеното пред въззивния съд съдебно заседание по чл. 149, ал.2 ГПК. Нито законът, нито ТР №6/2012 на ОСГТК на ВКС, на което жалбоподателят се позовава, изискват представянето на списъка по чл. 80 ГПК и на доказателствата за извършените разноски да се прави в хода на съдебното дирене, а представянето им в хода по същество не е представяне извън съдебното заседание по чл.149, ал.2 ГПК, каквато е тезата на жалбоподателя. По изложените съображения и предвид липсата на спор относно размера на дължимите разноски, атакуваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС