Определение № 60247 от 16.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 558/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр.1 вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. Ч. Я., чрез процесуалния му представител адв. А. Ч. срещу определение № 260139/9.10.2020 г., постановено от Окръжен съд Русе по в.гр.д. № 136/2020 г., с което е оставена без уважение молбата с правно основание чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение от 12.06.2020 г. по в.гр.д. № 136/2020 г. в частта за разноските като неоснователна. Жалбоподателят поддържа, че изводите на съда за неоснователност на молбата по чл.248, ал.1 ГПК са неправилни, тъй като въззивният съд е приел, че е сезиран единствено с иск по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр., но не и с иск по т.1 на чл.71, ал.1 ЗЗДискр., което е довело и до неправилно определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. На следващо място се твърди неправилност и на изводите на съда при определяне на дължимото на основание чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. чл.37 ЗПП и чл.78, ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение за ответника. Изхождайки от погрешното становище, че настоящото производство е по реда на чл.274, ал.3 ГПК, жалбоподателят е формулирал правни въпроси и моли да се допусне касационно обжалване на определението на въззивния съд и последното да бъде отменено и молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, да бъде уважена. Насрещната страна – Прокуратура на Република България изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото, доводите на жалбоподателя и възраженията на насрещната страна приема следното: Настоящото производство е образувано по частна жалба срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение молба с правно основание чл.248 ГПК за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, т.е. жалбата няма характер на частна касационна жалба по смисъла на чл.274, ал.3 ГПК, а е частна жалба, която се разглежда по реда на чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Частната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по арг. от чл.248, ал.3, изр. 2 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Видно от мотивите на въззивното решение от 12.06.2020 г. по в.гр.д. № 136/2020 г., съдът е приел, че доколкото и от двете страни по спора е депозиран отговор на въззивната жалба на насрещната страна, с който изрично е заявена претенция за разноски, то такива следва да бъдат присъдени и на двете страни съобразно уважената/отхвърлената част на иска на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Съобразявайки представения от ищеца Р. Я. договор за правна защита и съдействие, уговореното и заплатено възнаграждение в размер на 500,00 лв. за изготвяне на въззивна жалба, отговор на жалба и процесуално представителство, както и обстоятелството, че платеното възнаграждение не е разграничено по размер за съответния вид правна защита, съдът е присъдил на ищеца съразмерно разноски в размер на 257,45 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при съобразяване на размера на обжалваемия интерес. По отношение разноските на насрещната страна, съдът е приел, че на основание чл.78, ал.8 ГПК такива се дължат за юрисконсултско възнаграждение за осъществена защита по въззивната жалба на насрещната страна в размер на 200,00 лв. С обжалваното определение, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищеца, че предмет на производството е освен иск по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. и такъв за установяване на нарушението, както и доводите за приложимост на нормата на чл. 34 от Наредба № 1/2004 г. По отношение размера на присъденото на насрещната страна юрисконсултско възнаграждение е посочил, че възнаграждението е определено по реда на чл.37 от Закона за правната помощ, към която препраща изр. 2 на чл.78, ал.8 ГПК, а нормата на чл.37 ЗПП от своя страна препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. и именно в този размер е определено дължимото възнаграждение за защита по въззивната жалба на насрещната страна. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. Последното е съобразено с разпоредбите на чл. 78, ал.1, ал.3 и ал.8 ГПК, с приложимите норми на Наредба № 1/2004 г. и Наредбата за заплащането на правната помощ, както и с разясненията, дадени в Тълкувателно постановление № 1 от 16.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 1/2016 г., ОСГК и ОСС на Първа и Втора колегия на ВАС, че провежданата пред районния съд съдебна защита по чл.71 ЗЗДискр. и защитата в административното производство по Раздел I, Глава IV пред Комисията за защита от дискриминация са алтернативи, които засегнатите от дискриминационно третиране лица могат самостоятелно да изберат. Видно от петитума на исковата молба, ищецът е избрал да търси защита в съдебно производство, като е предявил единствено иск за заплащане на обезщетение за причинените му вредил, а не и иск по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. Нормата на чл.34 от Наредба №1/2004 г. е неотносима в конкретния случай, тъй като избраната защита не е такава в административно производство пред Комисията за защита от дискриминация. Неоснователни са и доводите, че на насрещната страна не следва да се присъждат разноски за защита по въззивната жалба на ищеца, доколкото от страна на ответника е депозиран отговор, съдържащ аргументирано становище за неоснователност на доводите в жалбата. Доколкото присъденото възнаграждение е в рамките на предвидените в чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ минимален и максимален размер, то обжалваното определение, с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските, се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Неоснователно е искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноски в настоящото производство, тъй като съгласно трайната съдебна практика производството по чл.248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. Произнасянето на съда е по искане на страна за изменение на вече постановен акт, поради което нови разноски не са дължат, тъй като интересът в това производство не е самостоятелен като предмет на адвокатска защита, поради което не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса. Ето защо и доколкото обжалваното определение, което е предмет на разглеждане по настоящото дело, е постановено в производство по чл.248 ГПК, разноски в производството по определяне на разноски по делото, не се дължат. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,