Определение № 339 от 04.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 54/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на процесуалния представител на И. Х. Я. – адв. П. К., против определение № 571/23.10.2025г. по в. гр. д. № 82/2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което, в производство по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, съдът е оставил без уважение искането на адв. П. К., в качеството й на пълномощник на И. Я., за изменение на Решение № 193/18.07.2025г. по в.гр.д. № 82/2025г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта му с характер на определение по отговорността за разноски, като бъде осъден ответника „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве„ АД да заплати допълнително възнаграждение, за осъществяваното от адв. К. процесуално представителство на ищцата в първа и въззивна инстанции, съответно: в размер на 2 800 лева с вкл. ДДС – за първа, и в размер на 4 740 лева с вкл. ДДС за въззивна инстанция. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, като счита, че въззивният съд необосновано е определил размер на адвокатското възнаграждение в пъти по - нисък от минималните размери по Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / с настоящо наименование Наредба за възнаграждения за адвокатска работа, насетне в текста сочена като Наредбата /, позовавайки се на задължителните за него постановки на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Дори да се приеме, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата / ЗА /, съдът може да присъди такова под предвидения в Наредбата минимум, то самото намаляване, според страната, следва да е в разумни граници, при обосновани обективни критерии за това. Според страната, обаче, цитираното решение на СЕС не обхваща хипотезата на оказвана безплатна правна помощ, с определяне на размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, изрично препращащ към Наредбата / чл. 36, ал. 2 ЗА /. От значение била и липсата на възражение за прекомерност от противната страна, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, с изрично позоваване на решението по дело № С-438/2022 г.. Ответната страна - ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“АД - не депозира становище по частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Предявен е иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за осъждане на ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве„ да заплати обезщетение в размер на 26 000 лева, за претърпени от ищцата - И. Я. неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й – М. С., настъпила при ПТП на 25.11.2022 г.. С определение от 18.09.2024г. е допуснато изменение на предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, като същият е увеличен до размера на сумата от 180 000 лева. Искане за възмездяване на разноски е направено своевременно от адв. К., като се претендира присъждане на адвокатски хонорар, на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв, ведно с начислен ДДС, съобразно уважената част от иска. С молба от 16.04.2024г., ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ е противопоставено възражение срещу определянето на адвокатското възнаграждение от съда в размер, надвишаващ предвидения в Наредбата минимален размер. С първоинстанционното решение предявеният иск е уважен за сумата от 100 000 лева, като „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“АД е осъдено да заплати на адв. П. К. възнаграждение от 8 650 лева. Адв. К. е депозирала молба, по реда на чл. 248 ГПК, за изменение на първоинстанционното решение, в частта му с характер на определение по разпределяне отговорността за разноски, дължими за първа инстанция, като е претендирала увеличение на присъденото адвокатско възнаграждение със сумата от 1 730 лева, представляваща ДДС. С определение № 75/16.01.2025г. Окръжен съд - Велико Търново е допуснал изменение на решение № 494/20.09.2024 г., като е осъдил „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД да заплати на адв. П. К. сумата от още 1 730 лева, представляваща ДДС върху сумата от 8 650 лева. Ищцата е обжалвала първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за разликата над присъдения размер от 100 000 лева и до претендираните 160 000 лева. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение, в отхвърлителната му част, и в полза на ищцата са присъдени допълнително 60 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, с което предявеният от нея срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД иск се явява уважен изцяло. Застрахователното дружество е осъдено да заплати на адв. П. К. сумата от 1 800 лева с включен ДДС - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищцата във въззивното производство. Адвокат К. е депозирала молба по чл. 248 ГПК, за изменение на въззивното решение, в частта му с характер на определение по разпределяне отговорността за разноски, с искане за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение за въззивното производство от 4 740 лева с вкл. ДДС и допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 2 880 лева с вкл. ДДС за първоинстанционното производство. С тук атакуваното определение № 571/23.10.2025г. Апелативен съд - Велико Търново е оставил без уважение искането на адв. П. К.. В определението си съдът посочва, че при определяне на справедливия размер на възнаграждението на адвоката следва да бъде съобразено решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС и даденото с него тълкуване на чл. 101 § 1 от ДФЕС вр. чл. 4 § 3 от ДФЕС, съгласно което при определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от посочените в Наредбата минимални размери, а те могат да служат единствено за ориентир при определяне на отговорността за разноски, като следва да бъдат отчетени вида на спора, защитения интерес, вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Акцентирал е на обстоятелството, че в първоинстанционното производство адв. К. се е явила в едно от проведените общо четири съдебни заседания, а за три от тях е депозирала писмени становища. Счел е, че производството не се явява с висока фактическа и правна сложност в сравнение с други производства със същия предмет, като е приел, че определянето на възнаграждение в по-висок размер, само поради допълнително присъденото обезщетение, доколкото то не е единствения определящ го фактор, не би било съответно на цената на предоставената от пълномощника услуга. По отношение на присъденото за въззивното производство адвокатско възнаграждение, въззивният съд е посочил, че то не се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото спорът е сведен единствено до определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, а преупълномощен от адв. К. адвокат се е явил в проведеното единствено съдебно заседание, в което са допуснати и събрани гласни доказателствени средства / разпит на един свидетел /. Частната жалба е частично основателна, предвид следното: По размера на адвокатското възнаграждение за защита на ищцата в първоинстанционното производство: промяна на размера се явява дължима по силата на постановената промяна в правния резултат във въззивна инстанция, пропорционално на присъденото от съда с определение № 75/16.01.2025 г. по гр.д.№ 467/ 2023 г. на ОС – Велико Търново, неоспорено от ответника за прекомерност, възнаграждение за защита в първоинстанционното производство, в размер на 10 380 лева, от които – 8 650 лева възнаграждение и 1 730 лева – ДДС върху същото.Предвид допълнително присъденото обезщетение от 60 000 лева, дължимото допълнително възнаграждение за процесуалния представител на ищцата, пропорционално на присъденото за размер от 100 000 лева, възлиза на 6 228 лева, от които 5 190 лева възнаграждение и 1 038 лева – ДДС върху същото. С оглед принципа за диспозитивното начало, обаче, ще следва да се присъди претендираната сума от 2 800 лева, с вкл. ДДС, доколкото същата е била и предмет на произнасянето в производството по чл. 248 ГПК. Съгласно чл. 3 и чл. 4 от Закона за въвеждането на еврото в Република България и съобразно датата на материализиране на настоящото определение, дължимата сума следва да се присъди в официалната парична единица за страната – евро, при спазване на правилата за превалутиране и закръгляване в чл. 13 и чл. 14 от същия закон или следва да се присъди сумата от 1 431, 62 евро. Преразглеждане размера на възнаграждението, дължимо за защита в първоинстанционното производство, освен като последица от промяната на правния резултат в полза на ищцата, е недопустимо, след като не е обжалвано от адв. К. определение № 75/16.01.2025 г. по гр.д.№ 467/ 2023 г. на ОС – Велико Търново. По размера на адвокатското възнаграждение за защита на ищцата във въззивното производство: Непротиворечива е формираната от касационна инстанция практика, за приложимост на задължителните указания на решение на СЕС по дело С-438/22 г. и при определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА / така определения по ч. т. д. № 1555/23 г., ч. т. д. № 2606/24 г., ч. т. д. № 2686/24 г., ч. т. д. № 1638/24 г., всички на ІІ т. о., т. д. № 92/23 г., ч. т. д. № 2834/2024 г., т. д. № 682/23 г. на І т. о. на ВКС и др./. С решение по дело С - 438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съгласно принципа за предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред / съображение 37 от решение на СЕС по дело С – 438/22 /. Член 101, параграф 1 ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища следва да охраняват / съображение 38 /. Определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба / каквато е прието, че е Наредба № 1/2004 г., съобразявана в производството по дело С–438/22 на СЕС /, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС / съображение 50 /. Член 101, параграф 2 ДФЕС изрично предвижда, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни - в този смисъл решения от 1 юни 1999 г., Eco Swiss, C-126/97, EU:C:1999:269, т. 36, и от 20 септември 2001 г., Courage и Crehan, C-453/99, EU:C:2001:465, т. 20 и 21 – съображение 57 /. Настоящият състав е имал повод да приеме /определение по т. д. № 682/23 г. І т.о. на ВКС и др./, че съобразявайки решение на СЕС по дело С–438/2022 съдът не е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, но няма пречка да изхожда от тях и конкретно – от твърдите ставки / чл. 7, ал. 2 при парично оценими претенции /- като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, но във всички случаи съобразно защитения материален интерес, фактическата и правната сложност на спора и съдържанието на осъществената защита. Определеното от съда възнаграждение за въззивното производство е в размер от 1 500 лева / 1 800 лева с вкл. ДДС /, който размер, според настоящия състав, кореспондира със защитения във въззивна инстанция материален интерес - 60 000 лева и съдържанието на осъществената защита – депозирана въззивна жалба и явяване в едно открито съдебно заседание, в което е разпитан свидетел, като е без значение, че процесуалното представителство в откритото съдебно заседание е осъществявано от преупълномощен от адв. К. адвокат. Отчетена е действителната фактическа и правна сложност на спора във въззивна инстанция, ограничен до приложението на чл. 52 ЗЗД. Самият процесуален представител не сочи обективни предпоставки за завишаване присъденото възнаграждение, несъобразени от съда, извън незадължителните за същия минимални размери на адвокатски възнаграждения по Наредбата. Същевременно, по приложението на материалния закон – чл. 52 ЗЗД - е налице богата съдебна практика, вкл. задължителна, улесняваща защитата. Възможният ориентировъчен размер на възнаграждението, съобразно защитения във въззивна инстанция размер от 60 000 лева, съгласно твърдата ставка по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата / в редакцията й след изм., обн. ДВ бр. 14/18.02.2025г., действаща към датата на устните състезания / е 830 лева, т.е. под определения от съда размер от 1 500 лева. В преждепосоченото определение по т.д.№ 682/23г. на І т.о. ВКС е споделено и съображението, че сам по себе си размера на защитавания, оценим парично интерес, не предполага съществено различна по съдържание защита, макар от друга страна по-високият размер да е задължаващ адвоката в по-сериозна степен, вкл. с оглед възможни от страна на доверителя последващи претенции за обезщетяване на вреди. Поради това е достатъчно ориентировъчно съдът да изходи от определените твърди ставки по чл. 7, ал. 2 от Наредбата, като с оглед спецификата на спора, сложността му и размера на остатъка от претенцията, над долната му граница, към която са фиксирани твърдите ставки, евентуално увеличи същия. Споделяйки така приетото, настоящият състав не намира, че спора се отличава със специфика и сложност, нито с фактологична обремененост във въззивна инстанция, за да би се приело обосновано завишение на възнаграждението над присъдения размер от 1500 лева / 1800 лева с вкл. ДДС /, сам по себе си надхвърлящ ориентировъчната твърда ставка. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение