Определение № 10813 от 29.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9312/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, именувана „частна жалба № 6380“ (вх. № 6013 от 22.07.2026 г. по описа на Административния съд София-област), подадена от Г. В. К., понастоящем в Затвора в [населено място], против Определение № 1029 от 14.07.2026 г., постановено по адм. д. № 179 по описа на Административния съд София-област за 2026 г. в частта, в която е оставена без разглеждане исковата молба на К., вх. № 50158/22.01.2026 г. по описа на Върховния касационен съд и производството по делото е прекратено. С доводи за непарвилност на определението в обжалваната част, частният жалбоподател иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по исковата му молба. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в 7-дневния срок по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Административният съд е приел, че е сезиран от К. с искова молба (л. 4-5 от адм. д. № 1408/2026 г. на Административния съд София-град) за осъждането на Административния съд София-град да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 10 000 000 евро за периода от 18.12.2023 г. до 16.01.2026 г. Съдът преценил нередовност на исковата молба. Приел, че същата не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), поради което оставил без движение исковата молба и с Разпореждане № 1519 от 30.06.2026 г. по първоинстанционното дело, указал на ищеца да: 1. Уточни конкретно в какво се изразяват твърдените претърпени неимуществени вреди в периода, за който се претендира обезщетение; 2. Уточни конкретните съдебни актове и/ или действия и/или бездействия на Административния съд София-град по посоченото в исковата претенция съдебно производство, от които твърди, че са произтекли вредите; 3. Посочи кои негови основни права са накърнени от Административния съд София-град, като уточни и конкретизира в какво се изразява твърдяното нарушение от страна на съда. Указал му също неблагоприятните последици от неизпълнение на това Разпореждане. В предоставения срок, К. изпратил писмо-отговор, вх. № 5516 от 07.07.2026 г. по описа на Административния съд София-област (л. 16 от първоинстанционното дело) във връзка с указанията по Разпореждане № 1519/30.06.2026 година. Постановен е обжалвания в настоящото производство резултат. Съдът е приел, че К. не е отстранил нередовностите, констатирани в исковата молба. Счел е, че изобщо липсва пояснение по въпроса в какво се изразяват неимуществените вреди в периода, за който се претендира обезщетението. Определението в обжалваната част е неправилно. Настоящият състав на касационната инстанция не споделя извършената от първата инстанция преценка, че предявената от К. против Административния съд София-град искова претенция за неимуществена обезвреда е останала неиндивидуализирана. От съдържанието на същата и уточнението към нея става ясна волята на ищеца, че претендираните неимуществени вреди се изразяват в чувство на унижение, стрес, паник атаки, загуба на сън и загуба на вяра в правосъдната система и справедливия съдебен процес. Посочено е и от какво произтичат вредите – правораздавателната дейност на Административния съд София-град, по конкретно определения по адм. д. № 11039/2023 г., 8958/2025 г. и 13053/2025 г. по описа на този съд, с които не са уважени исканията на К. за предоставяне на правна помощ, за освобождаване от заплащане на държавна такса и за назначаване на преводач от руски език. Налице е яснота и по т. 3 от Разпореждането за без движение, а именно, кои негови права, ищецът счита, че са нарушени. Като такива са индивидуализирани правото му на достъп до съд и до ефективни правни средства за защита – нарушение на чл. 13 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС/ Конвенция/ та), ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн. в ДВ, бр. 80 от 02.10.1992 г., в сила от 07.09.1992 г. – част от вътрешното право на страната на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Настоящият съдебен състав съобрази и предмета на адм. д. № 11039/2023 г., 8958/2025 г. и 13053/2025 г. на АССГ. Административно дело № 11039/23 г. по описа на АССГ е образувано по искане на К. да бъде задължен началника на Затвора да прекрати действия, представляващи нарушение на забраната по чл. 3 ЗИНЗС. Административно дело № 8958/25 г. е образувано по искане на К. да му бъде осигурено от ГДИН, адм. СУЗ и СБАЛЛС на СУЗ, лечение с посочени медикаменти и лекари. Административно дело № 13053/25 г. е образувано по частна жалба на К. срещу определение, постановено по адм. д. № 8958_25 г. на АССГ. От горепосоченото става ясно, че предметът на адм. д. № 11039/23 г. е искане за защита срещу абсолютната забрана на изтезанията или нечовешкото, или унизителното отнасяне, която намира свое правно основание и в чл. 3 ЕКПЧ. Предметът на адм. д. 8958/25 г. на АССГ е искане за защита на правото на живот, чрез предприемане на здравни грижи. Правото на живот е гарантирано в чл. 2 ЕКПЧ. В резултата на всичко горепосочено е ясно е, че по образуваното пред АССО дело, ищецът иска да бъде обезщетен за неимуществените вреди, които той твърди, че е претърпял в резултат на нарушеното му право на ефективна съдебна защита срещу твърдяна приложена спрямо него забрана по чл. 3 ЕКПЧ и срещу нарушено основно право по чл.2 ЕКПЧ, от процедурните актове на АССГ, които той е индивидуализирал в исковата молба. Искът е индивидуализиран фактически. Посочени са от ищеца фактическите основания, на които се основава претенцията му, ответника, периода, размера на иска, характера на вредите. Правното основание на иска не може да се намери в ЗОДОВ. Съгласно чл. 2 ГПК, съдът дължи произнасяне по всяка молба за за щита на лични и имуществени права. В този смисъл, съдът е длъжен да разгледа и се произнесе по индивидуализиран и допустим иск. Правната квалификация на предявения иск, според настоящия съдебен състав би могла да бъде чл. 7 от Конституцията на РБългария във вр. с чл. 13 ЕКПЧ. За допустимостта на иска, съдът е необходимо да изследва и интереса на ищеца от предявяването му. Той не би бил налице в случаите, в които сочените от ищеца като вредоносни определения или крайният съдебен акт, с който е приключило съответното съдебно производство са били предмет на обжалване и са били потвърдени По изложените съображения, определението в обжалваната част следва да се отмени, а делото да се върне на първоинстанционния съд за извършване на преценка относно неговата допустимост. Воден от горното и на основание чл. 236 АПК, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия