Определение № 50194 от 26.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 537/2022 г.
ВКСII гражданско отделение26.09.2022 г.докладчик Гергана Никова
Диспозитив
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 504 от 07.07.2021 г., допълнено с Определение № 1605 от 15.12.2021 г. – и двете постановени по в.ч.гр.д.№ 1623/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. ОТМЕНЯВА въззивно Определение № 504 от 07.07.2021 г., допълнено с Определение № 1605 от 15.12.2021 г. – и двете постановени по в.ч.гр.д.№ 1623/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, като (встъпвайки в правомощията на въззивната инстанция на основание чл. 278, ал. 2 ГПК) вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯВА изцяло Определение № 7 от 13.01.2021 г. и Определение № 85 от 21.04.2021 г., постановени по гр.д.№ 1460/2020 г. по описа на Районен съд – Асеновград. ВРЪЩА делото на Районен съд - Асеновград за продължаване на съдопроизводствените действия. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 19234 от 31.12.2021 г., подадена от Т. К. С. чрез адвокат В. Р. от АК – П. срещу въззивни Определения № 1605 от 15.12.2021 г. и № 504 от 07.07.2021 г., които са постановени по в.ч.гр.д.№ 1623/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Постъпили са отговори от ответниците Д. Н. К. и Г. Н. К., представлявани от адвокат К. Г., както и от ответницата Р. Г. Н., представлявана от адвокат М. А. от АК – П., според които частната касационна жалба е неоснователна. Жалбата е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Разглеждането й по същество е предпоставено от положителен извод за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване, във връзка с което Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С Определение № 1605 от 15.12.2021 г. е допълнено Определение № 504 от 07.07.2021 г. по в.ч.гр.д.№ 1623/2021 г. по описа на ОС – Пловдив, като е постановено, че се потвърждава Определение № 7 от 13.01.2021 г. по гр.д.№ 1460/2020 г. на Районен съд - Асеновград, с което е прекратено производството по първоинстанционното гражданско дело. То е образувано по искова молба, предявена от Т. К. С. срещу Д. Н. К., Г. Н. К. и Р. Г. Н.. Заявени са твърдения, че ищцата и първите двама ответници имат общ наследодател, като с решение на ПК – Асеновград от 1999 г. са им възстановени два земеделски имота – нива с площ 2,540 дка (имот № *) и нива с площ 3,540 дка (имот № *). С договор за дарение от 07.08.2019 г. първите двама ответници дарили на третата ответница 1/40 ид.част от ПИ с идентификатор ***, който е идентичен на възстановения имот № *. Последвало сключването на договор за продажба от същата дата, съгласно който първите двама ответници продали на третата ответница 19/40 ид.части от ПИ № *** при продажна цена от 3 060 лева. Ищцата е заявила, че договорът за дарение от 07.08.2019 г. е сключен в нарушение на чл. 76 ЗН, а договорът за продажба от 07.08.2019 г. е сключен в нарушение на чл. 33 ЗС - без да й е предлагано (в качеството й на съсобственик) да изкупи тези 19/40 ид.части ПИ № *** при постигнатата продажна цена от 3 060 лева. За така извършените разпореждания е научила в началото на м. август 2020 г., считано от който момент е започнал да тече срока по чл. 33, ал. 2 ЗС. При тези обстоятелства с исковата молба, депозирана на 01.09.2020 г. са заявени искания:
на основание чл. 76 ЗН дарението от 07.08.2019 г. на 1/40 ид.ч. от ПИ № *** да бъде прогласено за недействително по отношение на ищцата;
при уважаване на иска по чл. 76 ЗН да се постанови решение, с което, поради „извършеното в нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗС разпореждане с идеални части от съсобствен имот в полза на трето лице, което няма качеството на съсобственик”, по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС ищцата да замести купувача Р. Г. Н. като купувач по договора за продажба от 07.08.2019 г. относно на 19/40 ид.ч. от ПИ № *** при цена от 3 060 лева. След извършена размяна на книжа, произнасяйки се по заявените с отговорите на исковата молба възражения за недопустимост на производството, районният съд е приел, че искът по чл. 76 ЗН е недопустим, тъй като сънаследник, който не се е разпоредил с дела си, може да се позове на относителна недействителност в делбено производство или по иск за собственост - чрез инцидентен, преюдициален и обуславящ установителен иск или чрез възражение. Не е допустимо иск по чл. 76 ЗН да се предяви самостоятелно – без да е съединен с иск за собственост или без да е защитно възражение по предявен иск за собственост. В случая ищцата не е предявила иск за собственост, а е съединила иск по чл. 76 ЗН, който е недопустим, с иск по чл. 33, ал. 1 ЗС. Формиран е извод, че производството по иска по чл. 76 ЗН следва да бъде прекратено. На следващо място е прието, че иска по чл. 33 ЗС е предявен като евентуален – претендира се произнасяне по него при условие, че бъде уважен иска по чл. 76 ЗН. Предвид прекратяването на производството по иска по чл. 76 ЗН не е възможно да се сбъдне условието за произнасяне по иска по чл. 33 ЗС, поради което производството и по този иск е прекратено. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК са присъдени разноски на ответниците – по 1 200 лева на всеки от тях. С последващо Определение № 85 от 21.04.2021 г. по гр.д.№ 1460/2020 г. на РС – Асеновград е отхвърлена молба на ищцата по чл. 248 ГПК за изменение на Определение № 7 от 13.01.2021 г. по гр.д.№ 1460/2020 г. на РС – Асеновград чрез намаляване на размера на разноските, присъдени на ответниците. Сезиран с частни жалби срещу Определение № 7 от 13.01.2021 г. и срещу Определение № 85 от 21.04.2021 г., с Определение № 504 от 07.07.2021 г. по в.ч.гр.д.№ 1623/2021 г. съставът на ОС – Пловдив е отменил Определение № 85 от 21.04.2021 г. по гр.д.№ 1460/2020 г. на РС – Асеновград и е намалил размерите на разноските, присъдени на ответниците – от по 1 200 лева на по 445,41 лева за всеки от тях поотделно. С Определение № 1605 от 15.12.2021 г. е допълнил Определение № 504 от 07.07.2021 г. по в.ч.гр.д.№ 1623/2021 г., като е потвърдил прекратителното Определение № 7 от 13.01.2021 г. по гр.д.№ 1460/2020 г. на РС – Асеновград. Въззивният съд е приел, че искът по чл. 76 ЗН не е съединен с иск за собственост и не е предявен като инцидентен или преюдициален. Изложено е също, че РС – Асеновград не е следвало да спира делбено дело № 2870/2019 г. до приключването на гр.д.№ 1460/2020 г., а „да го присъедини за общо разглеждане”. С тези мотиви е потвърдено определението на РС – Асеновград за прекратяване на производството. Изложените мотиви на ОС – Пловдив са вътрешно противоречиви – наред със становището за недопустимост на производството по иска по чл. 76 ЗН е застъпено и становище, че РС – Асеновград следва да съедини двете дела за общо разглеждане. Освен това не са изложени никакви съображения относно допустимостта на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС. Така направените констатации мотивират извод, че е налице основание за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност, установима пряко от прочита на съдебния акт. По съществото на предявената частна касационна жалба съставът на ВКС намира следното:
На първо място – с исковата молба несъмнено са заявени искове с правно основание чл. 76 ЗН за прогласяване относителната недействителност на договора за дарение от 07.08.2019 г., както и иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС във връзка с договора за продажба от 07.08.2019 г. По отношение на последния ВКС констатира непълнота в изложението на обстоятелствата, от които се извежда претенцията за изкупуване, доколкото изрично не е заявено защо ищцата счита, че (след сключването на договора за дарение) е следвало да й бъде отправено предложение по чл. 33, ал. 1 ЗС и от кого е следвало да бъде отправено това предложение. Същевременно, в петитума на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС пък изрично е заявено, че нарушението на чл. 33, ал. 1 ЗС се състои в това, че е извършено разпореждане с идеални части от съсобствен имот в полза на „трето лице, което няма качеството на съсобственик”. Това твърдение по този начин за първи път е формулирано в петитума на исковата молба, но може да се приеме, че то присъства и в нейната обстоятелствена част, макар и изводимо по смисъл с оглед логиката на изложението.
Обсъжданите изявления, доколкото разкриват непълнота и в този смисъл – неяснота, свидетелстват за нередовност на исковата молба – както досежно обстоятелствата, на които се основава претенцията по чл. 33, ал. 2 ЗС, така и относно обхвата на търсената защита. Във връзка с последното възниква и съмнение дали наред с исковете по чл. 76 ЗН и чл. 33, ал. 2 ЗС не е заявен и отрицателен установителен иск относно собствеността върху 1/40 ид.ч. от ПИ № ***, предявен срещу ответницата Р. Г. Н. като обуславящ претенцията за изкупуване на 19/40 ид.части от същия имот.
Съгласно правилото на чл. 129, ал. 1 и чл. 130 ГПК първоинстанционният съд е длъжен, преди да пристъпи към проверката за допустимост на претенциите, да извърши проверка за редовността на исковата молба. Направените от ВКС констатации обосновават извод, че дори да са предприети действия в изпълнение на задължението по чл. 129, ал. 1 ГПК, същите не удовлетворяват изискванията на закона. Исковата молба е нередовна, тъй като няма яснота относно обхвата на търсената защита, респ. – относно съотношението между отделните претенции. Последното налага извод, че становището на районния съд, че е сезиран със самостоятелно предявен иск по чл. 76 ЗН, явяващ се главен по отношение на евентуално предявен иск по чл. 33, ал. 2 ЗС, е необосновано, предвид което преценката за недопустимост на производството се явява незаконосъобразна. Допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение не е констатирано от окръжния съд, а е възприето от въззивната инстанция посредством потвърждаването на порочния съдебен акт. Въззивното определение е незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено, а делото – върнато на Районен съд – Асеновград за продължаване на съдопроизводството.
След връщане на делото на първо място ще следва да бъдат предприети действия за отстраняване на нередовността на исковата молба, като на ищцовата страна следва да бъдат дадени указания подробно да обоснове каква счита, че е последицата по отношение на ответницата Р. Г. Н. в резултат от относителната недействителност на договора за дарение на 1/40 ид.ч. от ПИ № ***; има ли искане по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК за установяване на тази последица; защо ищцата счита, че е следвало да й бъде отправено предложение по чл. 33, ал. 1 ЗС относно закупуването на 19/40 ид.части от ПИ № *** при цената от 3 060 лева и от кого е следвало да бъде отправено това предложение.
След осъществяване на процедурата по чл. 129 ГПК, извършвайки проверка за допустимостта на претенциите, районният съд ще следва да има предвид, че и при настоящата формулировка на исковата молба не е налице основание да се счита, че е сезиран с обективно съединени искове при условията на евентуалност. Ищцата търси защита едновременно по всяка от претенциите си, което характеризира съединяването на исковете като кумулативно, при което положителният изход от спора по чл. 76 ЗН (евентуално - и от съединен с него отрицателен иск за собственост, в случай, че в резултат от отстраняване на нередовността на исковата молба се установи предявяването на такъв) предпоставя положителен изход и от спора по чл. 33, ал. 2 ЗС. Това определя съотношението между исковете като такива по обуславяща и обусловена претенции, какъвто вид съединяване несъмнено е допустимо съобразно постановките по т. 1 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д.№ 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 124 от 13.12.2019 г. по гр.д.№ 4344/2018 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 33 от 09.09.2020 г. по гр.д.№ 2902/2019 г. на ВКС, II г.о.
Следва специално да се подчертае, че в практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че е процесуално допустимо искът по чл. 76 ЗС да бъде съединен с иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС (така: Определение № 52 от 05.02.2010 г. по ч.гр.д.№ 41/2010 г. на ВКС, І г.о., Определение № 210 от 21.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 134/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 70 от 15.07.2014 г. по гр.д.№ 7091/2013 г. на ВКС, І г.о.). Приетото в т. 1 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. на ОСГК на ВКС не изключва възможността за съединяване за разглеждане в едно производство на иск с правно основание чл. 76 ЗН за прогласяване на относителната недействителност на разпоредителна сделка със сънаследствен дял от един имот (в случая – за 1/40 ид.ч., разпоредена от ответника Д. Н. К.) и на иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на прехвърлен на трето на съсобствеността лице друг дял (разпоредените от ответниците Д. и Г. К. 19/40 ид.ч.) от същия имот. Следва също да се има предвид, че и при претенциите по чл. 76 ЗН изцяло е приложимо диспозитивното начало, като единствено на преценката на засегнатите от акта / актовете на разпореждане сънаследници е предоставено дали и в какъв обем да реализират правата си. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.05.2004 г., за тези лица недействителността на сделката е една възможност, едно право, упражняването на което зависи само от тях; последиците на относителната недействителност са ограничени спрямо определени лица и по отношение на определени имущества, тя няма действие по отношение на всички и може да бъде заздравена. Именно на това тълкуване се основава възприетото в практиката на ВКС становище за допустимост на съединяването на исковете по чл. 76 ЗН и чл. 33, ал. 2 ЗС, което прави възможно да бъдат съчетани позоваване на недействителността по отношение на сделката дарение и едновременното с това зачитане валидността на сделката продажба, правещо на свой ред да е възможно заместването на купувача по продажбата от неразпоредилия се с дела си ищец – сънаследник.
Извън предмета на преценката за допустимостта на исковете, предявени по гр.д.№ 1460/2020 г. на РС – Асеновград се явява въпроса дали решението по това дело има обуславящо значение за спора по делбеното гр.д.№ 2870/2019 г. на РС – Асеновград. Доколкото обаче същият е обсъждан от въззивния съд, следва да се отбележи, че при наличните по делото (по твърдения на страните) данни, че искът за делба е предявен от приобретателката Р. Г. Н. срещу неразпоредилите се с дяловете си Т. К. С. и сестра й М. К. Т., без участието на разпоредилите се с дяловете си Д. и Г. К., именно спорът по гр.д.№ 1460/2020 г. на РС – Асеновград се явява такъв с преюдициално значение, защото с решението по него ще се формира сила на пресъдено нещо между срещупоставените и по двете дела страни по въпроса дали ищецът по делбеното дело притежава права в съсобствеността на ПИ № ***.
Предвид отменяване на прекратителното определение, отпада основанието за присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, включително в размера, постановен с Определение № 504 от 07.07.2021 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия