Определение № 2129 от 23.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3911/2025 г.

Производство по чл. 248 от ГПК. С постановеното по делото определение № 4757/21.10.2025 г. настоящият съдебен състав е оставил без разглеждане молбата на В. К. П. за отмяна и за спиране изпълнението на влязлото в сила решение № 6488/26.11.2024 г. по гр. дело № 11922/2024 г. на Софийския градски съд, потвърдено с решение № 347/26.03.2025 г. по възз. гр. дело № 548/2025 г. на Софийския апелативен съд, и е прекратил производството по делото. Със същото определение съдът е осъдил молителя В. П. да заплати на ответницата по молбата за отмяна Д. Г. П. сумата 6 000 лв., представляваща разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение по делото. С частната си жалба срещу така постановеното определение № 4757/21.10.2025 г. молителят В. П., чрез процесуалния си пълномощник адв. З. М. е оспорил тези разноски за адвокатско възнаграждение, поради прекомерност и при твърдение за липса на доказателства за изплащането му. С определение № 96/12.01.2026 г., постановено по гр. дело № 4738/2025 г., състав на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е потвърдил горното определение № 4757/21.10.2025 г. С молба от 03.02.2026 г., посочена като такава по чл. 248 от ГПК, молителят В. П., чрез адв. М. е поискал съдът да се произнесе по направеното с частната му жалба възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, като е изложил и доводи в тази насока. С писмено становище от 09.03.2026 г. насрещната страна Д. П., чрез процесуалния си пълномощник адв. Й. Б. е оспорила горната молба, по съображения за недопустимост и неоснователност на същата. Във връзка с възражението за недопустимост се изтъква, че искането за прекомерност е направено едва с частната жалба на молителя – след постановяване на обжалваното с нея определение № 4757/21.10.2025 г., като се поддържа, че след като то е потвърдено с определение № 96/12.01.2026 г., въпросът относно присъдените разноски бил окончателно разрешен със стабилизирания съдебен акт и счита, че същият е недопустимо да бъде изменен по този въпрос по реда на чл. 248 от ГПК. Излагат се и съображения по същество – че присъденото адвокатско възнаграждение не било прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК – съобразено с фактическата и правна сложност на производството по чл. 303 от ГПК пред ВКС; че същото, като извънреден способ за защита, изисква специфични познания и значителна по обем работа по подготовка на писмения отговор; както и че защитата е осъществена качествено, в резултат на което молбата за отмяна е приета за недопустима от съда, с което е постигнат пълен успех за ответницата по същата. С ново определение № 1481/24.03.2026 г., постановено по гр. дело № 4738/2025 г., съставът на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е изпратил делото на настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС за произнасяне по съдържащата се в частната жалба на молителя, негова молба за изменение на постановеното по настоящото дело определение № 4757/21.10.2025 г. в частта му за разноските. Настоящият съдебен състав намира, че молбата по чл. 248 от ГПК (въпреки нейната лаконичност и релевирана като „оспорване“ на присъдените разноски) е инкорпорирана в частната жалба на молителя и е процесуално допустима – подадена е в срока за обжалване на определение № 4757/21.10.2025 г., т.е. в срока по чл. 248, ал. 1, предл. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана за това страна по делото. Направеното с нея възражение на молителя по чл. 78, ал. 5 от ГПК, също е своевременно и допустимо, тъй като искането на насрещната страна за присъждането на разноските за адвокатско възнаграждение е направено, и доказателството за тях е представено с отговора на молбата за отмяна, препис от които не се връчва на молителя и делото не е внасяно за разглеждане в открито съдебно заседание, поради което е допустимо искането по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на тези разноски да се направи с молбата по чл. 248 от ГПК, в случая – инкорпорирана в частната жалба. Тъй като последната е подадена преди изменението на чл. 78, ал. 5 от ГПК, обн. в ДВ бр. 17/13.02.2026 г., то не е необходимо искането да е мотивирано, респ. – въпреки неговата лаконичност, то е и редовно заявено. Недопустимо е обаче съдът да обсъжда доводите на молителя за тази прекомерност, направени едва с молбата му от 03.02.2026 г., тъй като тя е подадена след изтичането на преклузивния срок по чл. 248, ал. 1, предл. 1 от ГПК. От друга страна, тъй като молбата по чл. 248 от ГПК е инкорпорирана в частната жалба на молителя, а не е подадена като самостоятелна молба, съдът приема, че подаденото от насрещната страна писмено становище от 09.03.2026 г., съставлява подаден в срок отговор по чл. 248, ал. 2 от ГПК. По изложените по-горе съображения, наведените с него доводи за недопустимост на молбата по чл. 248 от ГПК са неоснователни. В тази връзка следва да се допълни единствено, че няма никаква процесуална пречка съдът да измени или допълни в частта за разноските постановения от него акт (решение или прекратително определение) по реда на чл. 248 от ГПК, както преди, така и след влизането му в сила, включително и при осъществено обжалване и потвърждаване на същия, щом молбата за това е подаден в рамките на преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 от ГПК. Разгледана по същество, молбата по чл. 248 от ГПК е частично основателна. Напълно несъстоятелно е твърдението на молителя за липса на доказателства за изплащането от насрещната страна на адвокатското възнаграждение на процесуалния й пълномощник. С отговора на молбата за отмяна е представен договор за правна защита и съдействие от 15.09.2025 г. (лист 67 по делото), сключен между ответницата по молбата Д. П. и адв. Й. Б., в който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер 6 000 лв. и е удостоверено, че сумата е платена в брой в деня на сключването на договора. Основателно е обаче възражението на молителя за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, на присъдените в негова тежест разноски за адвокатското възнаграждение в този размер. При извършената преценка за това, съдът съобразява критериите по чл. 36, ал. 3 от ЗАдв (към които препраща чл. 78, ал. 5 от ГПК), а именно: Производството по настоящото дело за отмяна на влязло в сила съдебно решение се е развило само във фазата си по чл. 307, ал. 1 от ГПК – без провеждане на открито съдебно заседание, като е приключило с постановеното в закрито заседание определение № 4757/21.10.2025 г., с което е оставена без разглеждане молбата за отмяна и за спиране изпълнението на влязлото в сила решение. Производството се характеризира с ниска фактическа и правна сложност. Осъществената в него защита на ответницата по молбата за отмяна, се изчерпва единствено в изготвянето и подаването на отговора на молбата, който, макар и да не е кратък ( съответен по обем на молбата за отмяна и молбата за уточняването й), съдържа само съображения за неоснователност на молбата за отмяна (съществената част от които е основана на трайно установена практика на ВКС), без да е взето становище по нейната процесуална допустимост и по направеното с нея искане за спиране на изпълнението на влязлото в сила решение. Така очертаната по вид, обем и качество, извършена от адвоката работа, от своя страна сочи на нивото на нейната квалификация, специализация и опит, като последният от друга страна включва най-малко петгодишен юридически стаж – аргум. от чл. 24, ал. 2 от ЗАдв. Съдът съобразява и обстоятелствата, че отговорът на молбата за отмяна е подаден в края на едноседмичния срок за това по чл. 306, ал. 3, изр. 3 от ГПК, както и че ответницата е упълномощила адв. Б. още в исковото производство – при подаването на исковата молба, следователно – още оттогава адвокатът познава делото, респ. – времето за изготвянето на отговора не е голямо, не е налице и спешност при подаването му. Предвид горното, макар производството за отмяна на влязло в сила съдебно решение действително да изисква специфични познания, съдът намира за неоснователни останалите доводи от страна на ответницата, – че в настоящия случай била осъществена значителна по обем работа по подготовката на отговора, както и че именно в резултат на осъществената чрез него защита, съдът е приел молбата за отмяна за недопустима. От друга страна с ъдът съобразява съществено значимия нематериален интерес, защитаван по делото, както на ответницата, а и най-вече – на малолетното дете на страните, доколкото с влязлото в сила съдебно решение, чиято отмяна е искана, е уважена исковата молба на ответницата срещу молителя за връщането на детето в държавата по обичайното му местопребиваване, на основание чл. 3 от Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. В заключение съдът намира, че присъдените с определение № 4757/21.10.2025 г. – в тежест на молителя, респ. – в полза на насрещната страна, разноски за заплатеното от нея адвокатско възнаграждение за производството по делото в размер 6 000 лв., се явяват прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради което следва да се намалят на сумата 850 лв., която съответства на очертаната по-горе действителна фактическа и правна сложност на делото, предвид и неговия предмет и обема на положения от процесуалния пълномощник на ответницата труд по осъществяване на защитата й; респ. – по този начин следва да се измени по реда на чл. 248 от ГПК, постановеното по делото определение в частта му за разноските. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., горната сума 850 лв., присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира и закръгли съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ, при което същата възлиза на 434.60 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение