Решение № 160 от 17.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 29/2009 г.

Решение № 160 от 17.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 29/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на "Г" ЕАД гр. Р. и на "Р" АД гр. М. срещу въззивното решение на Смолянския окръжен съд от 30.V. 2008 г. по гр. д № 658/2007 г., с което частично е отменено решението на Маданския РС от 22. Х. 2007 г. по гр. д. № 175/2006 г. и вместо него е постановено друго, с което дружествата са осъдени солидарно да заплатят на М. С. К. от гр. Х.. обезщетение за имуществени вреди вследствие на професионалното му заболяване от вибрационна болест, изразяващи се в разликата между между брутното трудово възнаграждение /БТВ/ за длъжността "подземен миньор" и минималната работна заплата /МРЗ/, и 113.82 лв. обезщетение за разходи за лекарства, и двете за периода 21.VIII. 2003 г. - 31.VII.2006 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 21.VIII.2003 г. до окончателното изплащане, и е оставено в сила първоинстанционното решение в отхвърлителните му части за разликите до пълните предявени размери, както и по претенциите за обезщетения за балнеолечение и за неполучена предпазна храна. В касационната жалба на "Г" Е. са изложени съображения за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение. Сочи се неоснователност на предявените искове, тъй като е установено, че през процесния период ищецът е имал нулева неработоспособност, обуславящо липса на предвидените в чл. 200 от КТ предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на претендираните имуществени вреди. Във връзка с това се твърди неправилност и на извода на въззивния съд, че по силата на чл. 212 от КТ въпросът за търпените вреди от професионално заболяване, което не е довело до трайна неработоспособност, се урежда по правилата за непозволено увреждане по ЗЗД. Сочи се, че претенциите са погасени по давност предвид констатирането на заболяването през 1993 г., наличието на обратно развитие и липсата към 21.VIII.2003 г. на инвалидизиране. Незаконосъобразно е изключено приложението на чл. 228 от КТ при определяне на размера на обезщетението, изразяващо се в разлика между Т. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендират се и разноски. Касационната жалба на "Р" АД съдържа оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност. Твърди се липса на предвидените в чл. 200 от КТ предпоставки за ангажиране на отговорността му за претендираните имуществени вреди с оглед нулевия процент неработоспособност на ищеца през процесния исков период, както и неправилно приложение в случая на общия закон за непозволено увреждане на основание чл. 212 от КТ. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендират се и разноски. Ответникът по касационните жалби М. К. К. не е заявил становище пред настоящата инстанция. Касационно обжалване на атакуваното въззивно решение е допуснато с определение № 637/29.VI. 2009 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по материалноправния въпрос "отговаря ли работодателят за вреди от професионално заболяване, ако то не е довело до временна или трайна нетрудоспособност над 50% или смърт на работника /служителя/". Според ВКС на РБ, състав на IV ГО, отговорът на този въпрос е положителен. Съгласно чл. 200, ал. 1 от КТ за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50% или смърт на работника /служителя/, работодателят отговаря имуществено. Отговорността на работодателя се ангажира по тази разпоредба в случаите, когато професионалното заболяване е довело до временна неработоспособност, каквато по силата на чл. 44, ал. 1 от НЕР от 2000 г. (отм.), респективно на чл. 6, ал. 1 от НМЕР от 2005 г. (отм.), е налице в случаите, при които осигуреното лице не може или е възпрепятствано да работи поради заболяване, в т. ч. професионално, или в други изрично предвидени там хипотези, или до трайно намалена, включително до 50% /в този смисъл ВКС на РБ III ГО се е произнесъл вече с решения № 323/27.IV.2010 г. по гр. д. № 483/2009 г. и № 230/10.V.2010 г. по гр. д. № 2487/2008 г., имащи задължителен характер/, или изгубена работоспособност. Това, обаче, не изключва отговорността на работодателя за вреди от професионално заболяване, което не е причинило неработоспособност. Легално определение на професионална болест е дадено в чл. 56 от КСО. Тя е заболяване, което е настъпило изключително или предимно под въздействието на вредните фактори на работната среда или на трудовия процес върху организма и е включено в Списъка на професионалните болести, издаден от Министерския съвет. Тази разпоредба не съдържа изискване за наличие на неработоспособност /временна или трайна/, за да се определи заболяването като професионално. Само по себе си наличието на такова заболяване е увреждане на здравето и дори то да не накърнява работоспособността на работника /служителя/, може да му причинява неимуществени и/или имуществени вреди. Да се приеме, че за такива вреди работодателят не отговаря, въпреки че те са свързани с конституционно предвиденото право на здравословни и безопасни условия на труд /чл. 48, ал. 5 от КРБ/, респективно със задължението на работодателя да осигури такива /чл. 275 от КТ/, би било в противоречие с един от основните общи принципи на правото - задължението на всеки да не вреди другиму и да поправи причинените вреди. Тъй като отговорност в такива случаи в чл. 200 от КТ не е предвидена изрично, по силата на препращащата норма на чл. 212 от КТ задължението за репариране на вредите произтича от общото правило относно деликтната отговорност, предвидено в чл. 51, ал. 1 от ЗЗД - обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Че отговорност и в тези случаи работодателят носи се налага и по аргумент от заглавието на Раздел I Глава десета от КТ - "Имуществена отговорност при смърт или увреждане здравето на работника или служителя". По основателността на касационните жалби: За да уважи частично предявените искове, въззивният съд е приел, че с влезли в сила решения по гр. д. № 490/1994 г. и по гр. д № 141/1998 г. на Маданския РС на ищеца са присъдени обезщетения съответно за неимуществени и за имуществени вреди до 23.III.1998 г. от ексцес на професионалното му заболяване "вибрационна болест", признато с протокол на ДК от 08.I.1994 г. С експертно решение на ТЕЛК от 25.VI.2004 г. за това заболяване му е определена 40% трайна неработоспособност. Решението е отменено с решение на НЕЛК от 25.IV.2005 г. и е прието, че заболяването се намира в първи стадий, определен е нулев процент неработоспособност и че е противопоказна работа при вибрации над пределно допустимите норми. При тези обстоятелства е направен извод, че през исковия период ищецът не е бил трайно неработоспособен вследствие на професионалното му заболяване, а напротив - бил е напълно работоспособен, но е продължавал да страда от него. С оглед на това и на разпоредбата на чл. 212 от КТ въпросът за търпените вреди се урежда от правилата за непозволено увреждане по ЗЗД, според чл. 51, ал. 1 от който обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Въз основа на заключение на съдебно-икономическа експертиза, изготвена при сравняване с длъжност "подземен миньор" в друго сходно на тези на ответниците предприятие поради липсата при тях през процесния период на такава длъжност, съдът е приел, че разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би могъл да получава, ако можеше да работи на такава длъжност, и минималната работна заплата /тъй като няма данни да е работил другаде/ е в присъдения размер. Приел е и че разпоредбата на чл. 228 от КТ няма приложение в случая. Съдът е оценил като неоснователни възраженията на ответниците за погасяване на претендираните вземания по давност за периода 21.VIII. 2003 г. - 31.VII. 2006 г. с оглед предявяването на исковете на 21.VIII. 2006 г. и изискуемостта на вземанията не от деня на първоначалното увреждане, а от моментите, в които реално са налице разлики в доходите и разходи за лечение. Решението е правилно. С оглед на вече изложените при произнасянето по чл. 291 от ГПК съображения, които не следва да бъдат повтаряни, неоснователни са оплакванията на касаторите, че ищецът няма субективно право за предявените претенции за присъждане на обезщетения за имуществени вреди вследствие на професионалното му заболяване и за неправилно приложение в случая на чл. 200, чл. 212 и чл. 51 от ЗЗД. Законосъобразен е и изводът на въззивния съд по възражението на "Г" Е. за погасяване на вземанията на ищеца по давност. Съдът е съобразил в тази връзка, че изискуемостта им е настъпила от моментите, в които са установени разлики в доходите на ищеца и наличие на разходи за лечение, и че с оглед датата на предявяването на исковете тригодишната предвидена в чл. 358, ал. 1, т. 3 във вр. с ал. 2, т. 2 от КТ давност не е изтекла за вземанията за процесния период. Правилен е и изводът в атакуваното решение за неприложимост в случая на чл. 228 от КТ. Разпоредбата касае определяне размера само на обезщетенията по Раздел III Глава десета от КТ, сред които не е имуществената отговорност на работодателя при смърт или увреждане здравето на работника /служителя/, предмет на Раздел I Глава десета. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 пр. 1 от ГПК атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на касаторите не се следват разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,