Определение № 1671 от 19.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 191/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [община], представлявана от адв. В. Ц., срещу определение № 1359 от 19.12.2023г. по т.д. № 2022/2023г. на ВКС, ТК, II т.о., с което е оставено без уважение искането на частния жалоподател за освобождаване от държавна такса по делото. Частният жалбоподател поддържа, че предявеният иск по чл.47 ЗМТА няма за предмет изследване на материалната законосъобразност на арбитражното решение и няма за предмет разрешаване на конкретния гражданскоправен спор, поради което намира, че искът не попада в хипотезата на чл.84, т.3 ГПК, изключваща правото на общините да бъдат освободени от заплащането на държавна такса в образувани от нея като ищец производства с предмет – частно общинско вземане или права върху вещи – частна общинска собственост. Поддържа, че с обжалваното определение неправилно е определен предметът на спора, което е довело до неправилно прилагане на нормата на чл.84, т.3 ГПК. Излага и съображения за неправилност на извода на съда за неприложимост на практиката на ЕСПЧ, с която е признато право на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от заплащането на държавна такса по иска, поради постигане чрез разпоредбата на чл.84 ГПК на гарантираната в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз цел за справедлив и възможен съдебен процес. Счита, че установеното в чл.84 ГПК правило не изключва прилагането на практиката на ЕСПЧ, нито необходимостта от изследване на реалното упражняване на правото на достъп до съдебна защита. Твърди, че пред ВКС са образувани четири производства по предявени от общината искове по чл.47 ЗМТА за отмяна на арбитражни решения, постановени от едноличен арбитър ad hoc, по които е задължена да заплати държавни такси в значителен размер. Сочи, че разходването на такава сума следва да бъде планирано чрез общинския бюджет и следва да бъде осигурено като приход за сметка на държавния бюджет или други общински приходи, чийто размер и предназначение са стриктно регламентирави в Закона за публичните финанси. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде освободен от заплащане на държавна такса. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. В обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че в случая [община] е в процесуалното положение на ищец, доколкото иска отмяна на постановено срещу нея арбитражно решение, чийто предмет е вземане на „Крам Щрабак Еви МСМ“ ДЗЗД. Поради това е приел, че с иска за отмяна по реда на чл.48 ЗМТА не се претендира или реализира защита на вземане на общината, а на нейно задължение. Съобразил е, че и посочените в исковата молба актове за установяване на вземания са за вземания на ДФ „Земеделие“ срещу [община] и следователно същите удостоверяват евентуални задължения на общината. Отбелязал е, че независимо от икономическата свързаност между отпуснатите средства за финансови помощи и сключения договор за обществена поръчка, предметът на арбитражното производство и съответно на настоящото дело за отмяна по чл.48 ЗМТА на арбитражното решение не е вземане на [община], за да е от значение дали същото има публичен или частен характер. Поради това е приел, че ищецът дължи държавна такса по предявения иск за отмяна на арбитражното решение. Изтъкнал е, че размерът на държавната такса съгласно чл.48, ал.3 ЗМТА се определя в съответствие с чл.71 ГПК – върху цената на иска. Изложил е съображения, че с разпоредбите на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 ХОПЕС, на които се позовава ищецът, на страните по граждански спор се гарантира право на достъп до съдилищата, което се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел, като правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС. Посочил е, че когато искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, а съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. Съобразил е практаката на Европейския съд по правата на човека, с която е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел” ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), както и аналогичната практика на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С –156/12 GREP/Freistat Bayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството. Взел е предвид изведените в тази практика критерии като: размерът на таксата, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено, съответно предметът на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността на лицето ефективно да защитава позицията си по делото, а по отношение на юридическите лица - положението им, преценено според правно-организационната им форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или за подаването на жалбата. Съставът на ВКС е приел, че националният процесуален закон, следвайки смисъла на дадените разрешения в практиката на ЕСПЧ и СЕС, е провел разграничение между юридическите лица – търговци и такива, които не са търговци, тъй като по отношение на вторите не би могла да бъде преценявана платежоспособността и финансовите възможности на собствениците на капитала. Посочил е, че юридическите лица – държавни учреждения, Българският червен кръст и общините са освободени съгласно чл.84 ГПК от предварително заплащане на държавни такси, свързани със защита пред граждански съд на публични вземания, с което е отчетена спецификата на извършваната от тях дейност. Намерил е, че разумната цел и пропорционалността при гарантиране на достъпа до съд са постигнати с изключване на освобождаването от такси по искове за частни държавни или общински вземания и за частни държавни или общински вещи. По тези съображения съставът на ВКС е достигнал до извод, че нормата на чл.84, т.3 ГПК, според която общините са освободени от предварително заплащане на държавни такси по отношение на публични общински вземания, но не са освободени от такси по искове за частни общински вземания и вещи, включително по искове за отмяна на арбитражни решения за частни общински вземания, е в съответствие с чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 ХОПЕС и с практиката на ЕСПЧ и СЕС по приложението им. Приел е, че общините не следва да се освобождават от предварително заплащане на държавни такси по искове за частни общински вземания или по искове за отмяна на арбитражни решения, постановени за вземания на трети лица срещу общините съгласно чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 ХОПЕС на основание, че не разполагат с предварително предвидени за тази цел средства в общинския бюджет. Обжалваното определение е правилно. Производството е образувано по предявен от [община] иск за отмяна на арбитражно решение от 04.08.2023г. по арб.д. № 2301/2023г. от едноличен арбитър ad hoc Карина Владимовна, с което ищецът е осъден да заплати на „Евро Интеграл Консулт“ ЕООД сумата 219 571,92 лева, представлявана неплатено възнаграждение за извършени строителни работи фактура № 17 от 31.07.2020г. по договор за обществена поръчка № 115 от 01.07.2013г., и сумата 243 277,50 лева, представляваща незаплатено възнаграждение за извършени строителни работи по фактура № 18 от 31.07.2020г. същия договор. С оглед обстоятелството, че общината е юридическо лице, но не е търговско дружество, и съобразно спецификата на осъществяваната дейност е налице изрична национална уредба относно хипотезите, при които е освободена от заплащане на държавна такса – разпоредбата на чл.84, т.3 ГПК, предвиждаща, че общините са освободени от предварително заплащане на държавни такси в производства, свързани със защита пред съд на публични вземания. Посочената разпоредба изрично изключва от обсега си исковете за частни общински вземания и за частни общински вещи. Предметът на настоящото производство, образувано по иск по чл.47 ЗМТА, е свързан с предмета на спора в самото арбитражно производство – предявени от „Евро Интеграл Консулт“ ЕООД вземания за възнаграждение. Този спор не попада в хипотезата на чл.84, т.3 ГПК, предвиждаща възможност за освобождаване на общината от държавна такса. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че основателността на искането му следва от тълкуване и прилагане на практиката на ЕСПЧ. Както е посочил съставът на ВКС, според посочената практика преценката на националните съдилища следва да се основава на разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. Изведените в тази практика критерии налагат извод, че следва да бъде проведено разграничение между юридическите лица – търговци и такива, които не са търговци, в това число държавните учреждения и общините, тъй като по отношение на последните не би могла да бъде преценявана платежоспособността и финансовите възможности на собствениците на капитала. В този смисъл в българския процесуален закон е предвидена изричната разпоредба на чл.84 ГПК, приложима по отношение на юридическите лица – държавни учреждения, Българският червен кръст и общините, съобразяваща спецификата на упражняваната от тях дейност и постигаща разумната цел и пропорционалността при гарантиране на достъпа до съд. При липса на изрична възможност за освобождаване на тези юридически лица от заплащане на държавна такса въз основа на позоваване на липса на парични средства поради това, че работят с предварително определени бюджети, наведените от частния жалбоподател доводи в тази насока се явяват неотносими. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение