Определение № 60250 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 423/2020 г.

Производството е с правно основание чл.274 ал.2 изр.2 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна жалба от „ЗПТ” АД гр.Стралджа, представлявано от инж.С., чрез процесуалния представител адвокат Б. касационна жалба против определение № 3513 от 25.10.2019г. по т.д.№ 2403/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената молба с правно основание чл.248 ГПК за изменение на въззивно решение № 1697 от 8.07.2019г. в частта за разноските. Счита постановения акт за неправилен и желае да бъде отменен. Срещу подадената частна жалба не е постъпил отговор. Настоящият състав на Върховен касационен съд, с оглед постъпилата частна жалба, като взе пред вид доказателствата по делото и съобразно закона, намира същата за допустима /подадена е в законоустановения срок и от лице което има правен интерес от обжалване/ и основателна. Съображенията: С обжалвания акт е оставено без уважение искането за изменение на постановения въззивен акт в частта за разноските за заплащане на държавна такса и възнаграждение за представляването им от юрисконсулт. С въззивното си решение САС е потвърдил постановения първоинстанционен акт и е събрал държавна такса по въззивната жалба, съгласно чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси по ГПК /по 4%/, пред вид отхвърлянето на иска, както и е осъдил страната да заплати в полза на всеки един от ответниците /Народно събрание, Върховен административен съд и Национална агенция по приходите/ юрисконсулско възнаграждение в размер на по 300лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК. Досежно дължимата държавната такса, САС се е позовал на мотивите на СЕС, изложени в решение по дело С-571/16г., съгласно които наличието на различен ред за разглеждане, включително и за определяне на държавна такса по делата за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС и за присъждане на други вреди, не противоречи на правото на ЕС, ако са налице механизми, гарантиращи че така определената такса няма да доведе до отказ от правосъдие и ако ищците имат възможност да я заплатят. Според виззивния съд в случая тези предпоставки са налице. В определението си, постановено по реда на чл.248 ГПК, САС е посочил, че този извод се потвърждава от факта, че пред първата инстанция заплатената от ищците такса също е по общия ред и тя е в двоен на сега определения размер. Досежно разноските за юрисконсулско възнаграждение, съдът се е позовал на трайно установената практика по приложението на чл.78, ал.8 ГПК за дължимост на разход на страна по спора, представлявана от юрисконсулт. Не е възприел цитираната практиката на административни съдилища, като е посочил, че същата няма задължителен характер. В подадената частна жалба развитите от жалбоподателят доводи за неправилност на постановения акт са следните: 1. В мотивите си по дело С-571/16г., СЕС е посочил, че национална правна уредба, която предвижда плащането на проста или порпорционална такса на иска е допустима, но само при условие, че плащането й „не противоречи на принципа на ефективност“ и това следва да бъде проверено от съда, като вземе пред вид „дали пречката която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея“. В случая подобна проверка не е извършена. 2. САС е дължал извършване на преценка и на принципа за равнопоставеност, пред вид факта, че за сходни вътрешни производства съдилищата събират значително по-ниски такси. Позовава се на решения по съединени дела С-6/90 и С-9/90, както и по С-326/96, С-231/96, С -78/98 и С-445/06. Счита, че за да се направи правилен извод следва да се идентифицират всички искове от националното право, които могат да се характеризират като „сходни“, да се съобразят особеностите им и на база на това да се прецени дали процедурните правила за тях да равностойни на тези, регламентиращи иска за нарушение правото на ЕС. Счита, че исковете, които имат за предмет обезщетяване на вреди, поради действия или бездействия на държавата, разглеждани по реда на ЗОДОВ са с „напълно еднакъв предмет“ с исковете за обезщетяване на вреди, поради действия или бездействия на държавата, свързани с нарушаване правото на ЕС. Касае се за специфична безвиновна отговорност, за която следва да важат правилата на специалния закон. Исковете за непозволено увреждане по чл.49 и чл.45 ЗЗД, приложими за гражданския оборот, между равнопоставени субекти съществено се различават от предпоставките за реализирането на безвиновната отговорност на държавата за вреди, причинени при упражняване на властническите й правомощия, за да се прилага предвидения за първите размер на дължима такса. Според жалбоподателя разноски за юрисконсулско възнаграждение не се дължат, защото специалният ЗОДОВ не предвижда такива. Поддържаната теза, която се сочи като възприета от административните съдилища, е че липсата на изричен текст в чл.10, ал.2 ЗОДОВ не е празнота, която следва да се запълни по аналогия чрез прилагането на чл.78, ал.8 ГПК, а воля на законодателят, който съзнателно не е включил в разноските за производството по ЗОДОВ заплащането на възнаграждение за един адвокат, ако имало такъв или за юрисконсулкото възнаграждение. Настоящият съдебен състав споделя доводите на жалбоподателя, касаещи размера на дължимата държавна такса. В мотивите в решението си по дело Кантарев, С-517/16, СЕС изрично посочи, че по дела за присъждане на обезщетение за вреди във връзка с приложение на принципа за отговорността на държавата /каквото е процесното/, независимо че липсва обща правна уредба и всеки национален правен ред урежда съответните правила за разглеждане на споровете, „установените от националните законодателства условия във връзка с поправяне на вредите не трябва да са по-неблагоприятни от условията, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове /принцип на равностойност/, нито да бъдат уредени по начин, който прави получаването на обезщетение практически невъзможно или прекомерно трудно /принцип на ефективност/. Съобразявайки тези мотиви и най-вече с оглед задължението си да приложи цитираните принципи на равностойност и ефективност, настоящият съдебен състав намира, че за процесния случай следва да намери приложение наличната национална правна уредба /чл.9а ЗОДОВ/, предвиждаща по делата за отговорност на държавата да се събира държавна такса в размер на 25лв.за юридически лица /при въззивно и касационно обжалване в половин размер/. В този смисъл е и установената съдебна практика – вж. например определение по ч.гр.д.№ 4049/20г.на ІІІ г.о. Необходимостта от прилагане на посочените основополагащи принципи на правото на ЕС изключва приложимостта на подхода, използван от въззивния съд за конкретна преценка дали определената по общия ред такса няма да доведе до отказ от правосъдие пред вид наличието на възможност за заплащането й, което налага отмяна на акта в посочената част и присъждане на такса от 12.50лв. В частта досежно разноските за възнаграждение юрисконсулт, обжалваният акт е правилен и следва да бъде потвърден пред вид установения общ принцип за дължимост и изричната уредба в този смисъл в чл.10, ал.4 ЗОДОВ. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение