Определение № 4196 от 17.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2965/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Ингилиз груп“ЕООД, чрез процесуалния си представител адвокат Е. В., срещу определение №107/18.03.2025г., постановено по в.гр.д.№335/2024г. по описа на Апелативен съд – гр.Пловдив, с което е оставено без уважение искането и за изменение на решението в частта за разноските. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради следното: в проведеното на 08.11.2024г. открито заседание насрещната страна е представила списък за разноски заедно с голям обем доказателства, като на молителя не е била предоставена възможност за вземе становище по тях; пледоарията на процесуалния му представител е била ограничена по време, което е довело до невъзможност да се вземе становище по всички спорни въпроси, в т.ч. и по размера на разноските; неправилна е преценката на въззивния съд, че крайният момент за предявяване на възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, е приключване на последното по делото с.з.С оглед на горното моли съда да отмени обжалваното определение и постанови друго по същество, с което да намали присъдените разноски на насрещната страна, като съобрази направеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Матраци Симеонов“ООД, в който се изразява становище за неоснователност на подадената жалба и правилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.Разгледана по същество е неоснователна. В мотивите към т.11 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е посочено, че с писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер.Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция.В този смисъл е и постановената след приемане на посоченото решение практика на ВКС, в която се приема, че когато делото се разглежда в открито съдебно заседание, за да е заявено своевременно, искането за присъждане на разноски или за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение поради прекомерност, следва да бъде направено устно до обявяване на делото за решаване или с писмена защита, депозирана до приключване на последното съдебно заседание/определение №123 от 17.03.2014г. на ВКС по ч.гр.д.№7092/2014г., I г.о., определение №50016 от 10.07.2023г. на ВКС по ч.гр.д.№2970/2022г., I г.о. и др./. В процесния случай е проведено едно съдебно заседание, в което всяка от страните е представила само доказателства за направените по делото разноски.В протокола е отразено изрично изявлението на процесуалния представител на въззиваемия, че представя списък на разноските и доказателства за тяхното извършване.Възражение по този списък, направено от адв.В. не е било направено/такова е направено от насрещната страна/.С оглед на горното следва да се приеме, че с приключване на последното съдебно заседание възможността да се прави възражение за прекомерност от страна на въззивника е била преклудирана. Представени са доказателства, че разноските от въззиваемия са били заплатени от страна на доверителя по банков път, което означава, че са налице формалните предпоставки за тяхното присъждане. Обжалваното въззивно определение е правилно и следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,