Определение № 399 от 29.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 644/2016 г.

Производството е образувано по молба с вх. № 9778/13.11.2018 г., подадена от „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник, с искане за отмяна по реда на чл.253 ГПК на постановеното по делото определение № 116 от 21.03.2018 г. на ВКС, ІІ т.о., с което е оставена без уважение молбата на дружеството с вх. № 1480/12.02.2018 г. за освобождаване на внесената от него гаранция по сметка на ВКС в размер на 50 000 лева - за обезпечаване изпълнението на осъдителното решение по в.т.д.№ 339/2015 г. на Апелативен съд – В., като на основание чл. 82 ГПК е постановено тази сума, постъпила по сметка на ВКС на 04.08.2015 г. с преводно нареждане ID:330291423, референция BSRBC7520059, с вносител „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, да се внесе в бюджета на съдебната власт. Молителят твърди, че разпоредбата на чл.82 ГПК е относима към правния режим на безстопанствените имущества, а от друга страна противоречи на чл.17, ал.3 от Конституцията и на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧ. Поддържат се и доводи за липсата на уведомление до страната за настъпване на неблагоприятните последици в случай, че не се подаде молба за освобождаване на внесената гаранция в рамките на краткия едногодишен срок. Пропускът на съда да направи такова уведомление в производството по чл.282 ГПК или в производството по чл.288 ГПК, според молителя води до лишаване от правото на справедлив процес, гарантирано й с ЕКЗПЧОС. Освен това се изтъкват и доводи за неправилно определяне началото на срока по чл.82 ГПК, който според молителя би следвало да е от датата на влизане в сила на определението на съда за освобождаване на гаранцията. Евентуално, при неуважаване на молбата по чл.253 ГПК, се иска администрирането й като частна жалба, с твърдение за неправилност на указанието за необжалваемост на определение № 116/21.03.2018 г. В този смисъл молителят се позовава на т.3 от ТР № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Формулирано е и особено искане - за спиране на производството по молбата и сезиране на Конституционния съд на РБългария, с искане за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл.82 ГПК. След изискване на делото и преценка на данните по делото, настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение приема следното: С определение № 461 от 05.08.2015 г. по ч.т.д.№ 1968/2015 г. на ВКС, Търговска колегия, І т.о. първо отделение е постановено спиране изпълнението на атакуваното въззивно осъдително решение на Апелативен съд – В., в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на Н. Ф. сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, предвид внесено по набирателната сметка на ВКС надлежно обезпечение по смисъла на чл. 282, ал.2, т.1 ГПК в размер на 50 000 лв. Въззивното решение е влязло в сила с постановяване на определение № 809 от 09.11.2016 г., с което настоящият състав на ВКС, ІІ т.о. не е допуснал касационно обжалване по жалбата, подадена от застрахователното дружество. При произнасяне по искането на „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД за освобождаване на гаранцията, с оглед реализарано доброволно плащане на ищеца по делото, е констатирано, че молбата е постъпила след изтичане на едногодишния срок по чл.82 ГПК, считано от настъпване изискуемостта на вземането за връщане на гаранцията, с позоваване на принципното разрешение по т.3 от ТР № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Приетото в мотивите към определението, чиято отмяна се иска с настоящата молба по чл.253 ГПК, че изискуемостта на вземането за освобождаване на внесени като гаранции суми настъпва с влизане в сила на съдебния акт, с който приключва съответното съдебно производство, е в съответствие със задължителните постановки в тълкувателното решение. При отчитане на конкретните данни по делото, а именно, че към момента на влизане в сила на осъдителното въззивно решение, застрахователното дружество не е носител на правото на възстановяване на внесената гаранция, за начало на едногодишния срок по чл.82 ГПК е счетена по-късна дата – 21.11.2016 г., когато застрахователят е извършил плащането на присъдените суми. Именно от тази дата е броен едногодишният срок, с констатации за изтичането му на 21.11.2017 г. и за липса на надлежно искане за освобождаване на гаранцията в рамките на този срок. В случая не е налице нито една от поддържаните от молителя предпоставки за оттегляемост на определение № 116 от 21.03.2018 г. При постановяването му са съобразени изцяло указанията, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местно самоуправление и за всички органи, които издават административни актове. Както относно началото на едногодишния срок по чл.82 ГПК, така и относно последиците от пропускане на този срок, ОСГТК на ВКС е дало ясно и категорично принципно тълкуване в мотивите към т.3 от тълкувателното решение. Не могат да се възприемат твърденията на молителя, че съдът дължи даване на указания на страната относно изискуемостта на вземането, тъй като в случая следва да се отчете характера на срока по чл.82 ГПК. Като неоснователни следва да се счетат доводите на молителя за обжалваемост на определението, постановено по молба за освобождаване на гаранцията. В цитираното по-горе тълкувателно дело изрично е прието, че при надлежно сезиране с молба за освобождаване на гаранция, компетентният съд се произнася с определение или разпореждане, с което уважава или оставя без уважение същата. Актът, с който съдът се произнася, не подлежи на обжалване, доколкото същият не попада в нито една от хипотезите на чл.274, ал.1 ГПК. Формалното позоваване на молителя на диспозитива на т.3 от ТР в случая е некоректно, а и изцяло необосновано. Поради това и евентуалното искане – за приемане на молбата като частна жалба и за администрирането й като такава, е неоснователно. Квалифицирана като частна жалба, молбата е насочена срещу неподлежащо на обжалване определение на ВКС, поради което е недопустима и подлежи на връщане. Неоснователно е и особеното искане на молителя. В тази насока следва да се има предвид, че: производството по освобождаване на внесено по реда на чл.282, ал.2 ГПК обезпечение е приключило с неподлежащ на обжалване съдебен акт, съответно е изпълнено разпореждането за внасяне на сумата в приход на държавния бюджет по реда на чл.82 ГПК; в рамките на тълкувателното производство по тълк.дело № 6/2014 г. не е сезиран КС, а даденото от ОСГТК на ВКС тълкуване е задължително за съдилищата. Освен това, искането за сезиране на КС е обвързано от молителя с искане за спиране на производството по делото. Последното би могло да бъде осъществено само при визираната в чл.229, ал.1, т.6 ГПК предпоставка. От друга страна, в случая не е налице висящност на делото пред ВКС, тъй като молбата по чл.253 ГПК няма за правна последица възстановяване висящността на делото. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение