Определение № 69 от 12.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2686/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. „Енерго Про Продажби“ АД, чрез адв. А. Т. обжалва определение № 556 /30.08.2022 г. по в.т.д. 225/23 г. по описа на АС – Варна, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението на апелативния съд в частта за разноските. С молбата за изменение на решението в частта за разноските се искало присъждане на разноски за разликата над 7 456,90 до 10 284 лв с ДДС на заплатеното адвокатско възнаграждение на основание чл. 2, ал. 5 Наредба № 1 / 2004 г. В случая имало обективно съединение на искове и следвало да се определят съобразно цената на всеки иск дължимото адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредбата. Оспорва изводите на въззивния съд. Сочи предмета на искова защита и съответно осъществената защита на ответника съобразно материалния интерес, считайки че има предявени при условията на обективно кумулативно съединение на искове, искове за заплащане на главници и лихви. Адвокатските възнаграждения, според частния жалбоподател, били в размер на 10 284 лв. Излага подробни съображения за цената на всеки от исковете. Моли да се отмени определението в обжалваната част и да му се присъдят разноски в размер на 10 284 лв. Ответникът „УП България 26“ ЕООД не е подал отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срок, срещу акт, подлежащ на обжалване. С решението по делото Апелативен съд – Варна е приел, че ответникът има право на разноски, направени за производството пред въззивния съд, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Разглеждайки възражението за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, е прието, че е неоснователно твърдението на молителя, че възнаграждението за осъществена адвокатска защита се определя с оглед предявените искове, когато са предявени оценяеми искове. Прието е, че следва възнаграждението за осъществена адвокатска защита, да се определи, съобразно сбора от формираните претенции, индивидуализирани като главници и лихви по две издадени фактури. Изрично е посочено, че не може да има едновременно приложение на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срока, предвиден в чл. 248 от ГПК, „Енерго про продажби“ АД е поискал изменение на решението в частта за разноските, сочейки, че следва да се определи дължимото възнаграждение за осъществена адвокатска защита, без да се намалява, тъй като следвало да се прецени цената на всеки от обективно съединените искове, а не сбора на тези искове. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е постановил допустимо определение по искане, предявено в срока по чл. 248 от ГПК, както и е разгледал възражението за прекомерност, формулирано от молителя-ищец. Правилно е приложена нормата на чл. 69, ал. 1, т. 6 от ГПК, както и нормата на чл. 7, ал.2, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая липсва обективно съединение на искове, съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 6 от ГПК. Предявен е иск за заплащане на суми, представляващи периодични платежи, както и обезщетение за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД, на основание един договор. Съгласно постоянна практика на ВКС по приложението на чл. 69 ГПК, при обща искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от обстоятелството дали сумите се дължат въз основа на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение /в този смисъл определение № 617 от 27.10.2017 г. по ч. т. д. № 1848/2017 г., II т. о., определение № 359 от 30.07.2018 г. по ч. т. д. № 1663/2018 г., I т. о., определение № 167 от 25.03.2016 г. по ч. т. д. № 192/2016 г., ВКС, ІІ т. о. и потвърденото с него определение № 283 от 30.11.2015 г. по т. д. 784/2015 г., ВКС, ІІ т. о. /. В случая се касае за задължения за плащане на доставки на електро енергия, извършени в изпълнение на един и същ договор, а не за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения с предмет доставка на ел. енергия. Поради това е неоснователен доводът на жалбоподателя, че вземането по всяка от посочените и представени от ищеца фактури е предмет на защита с отделен иск, съответно минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. следва да бъде определено за всяка от главниците поотделно. Така изводите на въззивния съд, че следва да се приложи чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г., е правилен. Искането за разноски за частното производство е неоснователно. Съгласно трайната практика на ВКС, разноски в производството по обжалване на определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, не се дължат. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България