Решение № 5118 от 12.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 482/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. М. М. срещу решение № 3613/11.11.2025 г., постановено по адм. дело № 494/2025 г. по описа на Административен съд гр. Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на М. М. М. против предписание от 05.03.2025 година на инспектори при Дирекция „Инспекция на труда“ – Велико Търново, отразено в протокол за извършена проверка № ПР 2507427 от 5.03.2025 г. (неправилно посочен в решението с № ПР 2507472 от 5.03.2025 г.), с искане за прогласяване на неговата нищожност. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебното решение като незаконосъобразно и необосновано решение, постановено при нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли да се отмени оспореното решение и делото да се върне за ново разглеждане на административния съд. Претендират се разноските по делото пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба Дирекция "Инспекция по труда" Велико Търново действащ чрез пълномощник старши юрисконсулт М. Костадинова в писмено становище оспорва касационната жалба и аргументира теза, че решението на административния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Велико Търново е отхвърлил като неоснователна жалбата на М. с искане за обявяване на нищожност на задължителните предписания от 5.03.2025 г. дадени от длъжностни лица –инспектори в Дирекция „Инспекция по труда“ Велико Търново, с които на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ и на основание чл.3, ал.1, т.1, буква „в“ от Наредба №5 от 29 декември 2002 година за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ и във връзка с чл.1, ал.1 от същата Наредба е предписано на работодателят М. М. М., регистриран като земеделски производител с Булстат 180731301, да изпрати уведомление съгласно приложение №1 към чл.1, ал.1 от Наредба №5 от 29 декември 2002 година за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ за издадено постановление на 20.02.2025 година за обявяване на трудово правоотношение с лицето Т. Б. Е. с [ЕГН], полагащ труд като „работник, животновъд“, считано от 20.02.2025 година с място на работа Животновъден обект – Стопански двор ЖП гара – [населено място], община Свищов при условията на пълно работно време и трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната за 2025 година по аргумент от чл.1, ал.1 от Постановление №359 от 23.10.2024 година за определяне размера на минималната работна заплата. За да постанови решението си Административен съд Велико Търново е обосновал извод, че нищожен е само този административен акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че изначално не е в състояние да породи правните последици, към които е насочен. С оглед изложеното в жалбата и направеното искане за прогласяване на нищожност първоинстанционният съд е извършил проверка относно компетентността на органа, издал оспорения акт, спазването на установената писмена форма, спазваното на правилата при издаване на акта, които са могли да повлияят на волеизявлението, както и наличието на материалноправни предпоставки за издаване на акта. След извършената задълбочена проверка първоинстанционният съд е отхвърлил искането за прогласяване на нищожност на обжалвания акт като е приел, че същият е издаден от компетентен орган, не са налице твърдяните пороци във формата на акта, при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да опорочат волята на издателя му. По отношение на съответствието на акта с материалния закон съдът е приел, че в случая не е налице и противоречие с материалния закон, което да е с интензитет, водещ до липсата на акт, което от своя страна да обуславя извод за нищожност. Предписанието не противоречи на правопорядъка, установен с КРБ, не е в колизия със свръхповелителни материално-правни норми, които да са основата на този правопорядък в държавата и не е лишено въобще от всякаква нормативна основа, доколкото е предвидено като възможен административен акт в разпоредба на КТ. Предписанието не противоречи на установения в страна обществен ред, не влиза в противоречие и с норми на първичното и вторичното право на ЕС, забраняващи издаването на акт като процесния или императивно и категорично забраняващи национално законодателство, което да предвижда издаването на такива актове. На последно място съдът е приел и че твърдените като неверните обстоятелства, които са съобразени при издаване на акта (ако такива изобщо са налице) могат да опорочат волята на издателя му, но не са порок, който да опровергава липсата на волеизявление или пък невалидното му формиране и оттам да обусловят наличието на порока нищожност. Евентуалното превратно упражняване на власт в конкретният случай също не можел да доведе до претендирания от жалбоподателя правен резултат. Дори и да се приемело хипотетично и условно, че е налице такова упражняване на власт, не било налице преследването на императивно недопустима от гледна точка на правовия ред в страната цел, която чрез издаването на предписанието да се преследва от издателя му. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата и правна обстановка и въз основа на нея е извел правилни и законосъобразни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция, поради което на основание чл.221, ал.1, изр.второ от АПК не намира основание да ги преповтаря. Съобразно критериите за нищожност установени от съдебната практика и доктрина в съответствие с доказателствата по делото, административният съд е приел е, че при извършената проверка не е констатирано наличие на такива тежки пороци, които да квалифицират административния акт като нищожен. Процесните предписания са издадени от компетентен орган, в изискуемата писмена форма и не са допуснати нарушения на процедурата, които да са толкова тежки, че да обуславят неговата нищожност. Оспорените принудителни административни мерки са издадени на основание чл. 404, ал. 1 от Кодекса на труда за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство в хипотезата на точка 1 във формата на задължителни предписания. Компетентността за прилагане на принудителните административни мерки по отношение на работодателите принадлежи на контролните органи на инспекцията по труда, сред чиито правомощия е да дават задължителни предписания на работодателите, предприятията ползватели, органите по назначаването и длъжностните лица за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство. С чл. 21, ал. 4 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", приет с ПМС № 313 от 05.10.2022 г., компетентността на контролен орган за прилагане на принудителни административни мерки, определени в нормативните актове, по които Агенцията осъществява контролна дейност, е предоставена на инспектора. Инспекторът има правомощията, установени в Кодекса на труда. На основание ал. 2 на чл. 21 от цитирания устройствен правилник, правомощия на инспектор имат всички служители, назначени на длъжностите инспектор и юрисконсулт, както и ръководителите на административни звена в специализираната администрация. Оспорените в първоинстанционното съдебно производство задължителни предписания са издадени от гл. инспектори и инспектор, които са компетентните по материя, място и степен контролни органи по чл. 404 от КТ. На основание чл. 402, ал. 2 от КТ работодателите, органите по назначаването, длъжностните лица, работниците и служителите са длъжни да оказват съдействие на контролните органи при изпълнение на техните функции. Не са допуснати нарушения на административнопроцесуални правила, засягащи правото на защита на адресата или опорочаващи прилагането на материалния закон до степен на нищожност. Противоречието с материалноправни разпоредби поражда невалидност на акта само в случаите, когато при издаването му е приложен несъществуващ, недействащ или изобщо неотносим към спорното право нормативен акт. В случая приложените принудителни административни мерки се основават на относимите и приложими към фактите материалноправни разпоредби. Възникналият спор относно правилното прилагане на материалния закон не води до нищожност на издадения акт, а само до евентуална незаконосъобразност, която не е била предмет на съдебен контрол поради пропускане на преклузивния 14 дневен срок за обжалване. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а в другия - административният акт се отменя като незаконосъобразен на някое от основанията, посочени в чл. 146 от АПК. За да се обоснове нищожност на един административен акт следва порокът да е толкова съществен, че актът да не може да породи своите правни последици. В настоящия случай, както правилно е приел и първоинстанционния съд не са налице основания за прогласяване на нищожност на обжалвания акт. Като е отхвърлил подадената жалба с искане за прогласяване на нищожност като неоснователна Административен съд Велико Търново е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски и на основание чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК, чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а ал.3 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател М. М. М. следва да бъде осъден да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – София разноски по делото в размер на 50 евро представляващи юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр.първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение